Тя бавно се извърна и го погледна. Лицето и бе леко поруменяло, а очите й го накараха да се почувства неловко.
— Не знам кой си — каза тя, — но беше много мил. Сега искам да остана сама. Трябва да помисля. Би ли дошъл утре? Утре ще бъда съвсем готова да видя баща си. Сега не мога да се видя с никого — гласът й секна и тя бързо закри очите си с ръце.
— Разбира се, ще те оставя — каза той меко. Но преди да тръгна, опитай се да се отпуснеш. Няма от какво да се плашиш сега. Грисън е мъртъв… всичко е свършено.
Тя дръпна ръце от лицето си.
— Не, грешиш — извика тя пронизително и истерично. — Той не е мъртъв. Той е с мен сега, знам това… отначало помислих, че греша, но знам, че е с мен. Той е вътре в мен, той няма да ме остави на мира… никога няма да ме остави.
Фенър стоеше нерешително. Изду бузи и изруга наум. Знаеше, че това си е работа на Бландиш и първата му мисъл бе да го извика. Обърна се към вратата и изтича до асансьора. След това се разколеба и тръгна обратно към стаята. Вратата се бе затворила след него и когато сложи ръка на дръжката, чу как ключалката щракна. Почука внезапно уплашен, но тя не отговори. Отдръпна се до стената и удари с рамо вратата, но тя не поддаде, въпреки че потрепери. Блъсна отново и чу слаб протяжен вик… той прозвуча някъде много далеч. Фенър спря и вдигна безпомощно ръце, след това измъкна пистолета си и стреля в ключалката. Бутна вратата и погледна празната стая.
По улицата внезапно се втурнаха хора. Пронизително изсвирване разцепи неподвижния въздух. Рязко спряха коли, хора започнаха да се блъскат напред.
Като милваше дългоухото кученце, една богато облечена жена вдигна глава и погледна въпросително от колата си.
— Защо спря? — попита ядосано тя шофьора си. — Знаеш, че вече съм закъсняла.
— Съжалявам, госпожо, но изглежда е станала някаква злополука.
Тя смъкна стъклото и надникна навън. От тротоара един висок отпуснат мъж наблюдаваше отегчено тълпата. Жената му махна и той се наведе към нея.
— Какво се е случило? — попита тя, като не скриваше раздразнението си.
Той я погледна неодобрително.
— Някаква женска се смахнала и се хвърлила от един прозорец.
Жената се облегна отново върху възглавницата си и забарабани нетърпеливо с пръсти по лачената си чанта.
— Ама че досадно! — възкликна раздразнено тя. В очите й изведнъж се появи копнеж, почувства прилив на завист. — Колко отвратително от нейна страна — каза на себе си. — Предполагам, че е сглупила заради някой мъж.
Жената още съжаляваше, когато колата я отнесе от любопитната зяпнала тълпа, която полицаите едва успяваха да отблъснат.