Отпред Бейли си мислеше за същото. Обърна се внезапно и каза:
— Ще зарежем ли куклата?
— Що не си затвориш човката? — озъби се Райли. Извади пистолета си и го размаха пред лицето му. — Още един такъв лаф и тая ютия ще гръмне.
Бейли не се стресна.
— Окей — сви рамене. — Ако Слим попадне на дирите ни, няма да е толкова добре.
— Слим няма да попадне на дирите ни! — побесня Райли. — Защо да попада?
— Еди ще му каже като нищо — отвърна Бейли.
— Добре… Еди ще му каже, и какво?
— Мама Грисън си знае работата — продължи Бейли.
Райли не каза нищо. Бейли бе прав. Мама Грисън щеше да знае всичко, тя винаги знаеше. Стария Сам пое по един малък и тесен път и трябваше да намали скоростта. Наближаваха скривалището на Джони. Къщата беше дървена, двуетажна, разположена сред гъста гора. Към нея водеше една неравна пътека, почистена от храстите. Пакардът се задруса по нея и спря пред входа. Бейли излезе и затропа по вратата. Не след дълго се появи Джони. Той беше пияница. Живееше за едното пиене и това си му личеше. Преживяваше, като укриваше всякакви бегълци. Къщата му бе известна на повечето нехранимайковци от околността, но агентите на федералната полиция още не бяха се добрали до него. Той стоеше и гледаше Бейли с воднисти очи. Пиенето го беше съсипало, бе само на крачка от лудницата.
Бейли започна да се пазари с него, но Джони видя, че е нервен и опита да вдигне цената до тавана. Райли ги слуша известно време как се препират. След това слезе от колата и отиде при тях.
— Остави това на мен — побутна той Бейли и като се обърна към Джони му, каза да млъкне. — Твойте мангизи не се губят. Още ги нямаме, но ще получим доста, като върнем тая кукла. Слушай, Джони, няма значение коя е, ама струва сто бона. Можеш да пипнеш двайсет от тях. Трябва само да ни храниш и да се ослушваш. Ние сме поели риска, ти прибираш мангизите… к’во ще кажеш?
Джони отвърна, че ще го направи за петдесет бона. Райли кипна и го смушка с пистолета си.
— Ще вземеш това, което ти давам, и още как. Сега се размърдай и ни донеси да хапнем.
Джони сви рамене и тръгна към къщата, следван от Бейли. Райли се върна при пакарда.
— Хайде, излизай — заповяда той на мис Бландиш.
Тя се поколеба за момент, след това стъпи на неравната земя. Стоеше и го гледаше с високо вдигната глава. Вече преодоляваше уплахата си и показваше характер.
— Дръж се добре и всичко ще мине леко — каза Райли. — Искаме да те разменим за една бала мангизи и това е цялата работа. Не се паникьосвай и ще отидеш при твоето татенце, преди да усетиш. Лошо ти се пише, ако ни създаваш неприятности.
— Ще си пострадаш за това — отвърна тя, като едва преодоляваше трепета в гласа си. — Веднага ме върни обратно.
— Зарежи тия глупости — озъби й се Райли. — Това няма да те доведе до никъде сега… вече не си мис Паралийка… влизай в къщата, преди да съм те цапнал.
Тя стоеше и го гледаше. Големите й очи шареха по одърпания му костюм и грубите обувки. Той усети, че се свива от срам под презрителния й поглед. Повдигна стиснатите си юмруци към нея, но тя се врътна на пети и закрачи с мъка по тревата към къщата.
Бейли стоеше на вратата и я наблюдаваше. Очите му святкаха, но тя не се поколеба, така, че трябваше да й отстъпи и тя влезе в широката всекидневна. Вътре беше мръсно и разхвърляно. Една разнебитена дървена стълба водеше към висящ балкон вляво. Мебелите бяха майсторени от Джони и изглеждаха солидни, но недовършени. В ъгъла имаше нафтова печка, на която той готвеше.
— Къде може да спи тая женска? — обърна се Райли към Джони.
Джони кимна към горния етаж.
— Отивай… няма никой там.
Райли погледна мис Бландиш и посочи стълбата. Тя го последва по разнебитените стъпала, препъвайки се в изгнилите дъски. Той ритна една врата и влезе в малка тъмна стая. Запали газената лампа, която висеше от тавана и се огледа. Имаше легло с матрак, който изглеждаше мръсен, без постелки. На пода имаше кана с вода, в която плуваше тънък слой прах, а на една окаяна бамбукова маса се виждаше тенекиен леген. На прозореца бе заковано зебло и стаята бе изпълнена с миризма на спарено и плесен.
— Не е като в къщи, а? — подметна подигравателно той, като я погледна.
Тя не трепна, но му отвърна със същия презрителен поглед. Райли се наведе към нея, така че зловонният му дъх я удари в лицето.
— Я стига с тези надути погледи — озъби й се той. — Има много начини да сложа момиченца като теб на мястото им. Така че стига!
Тя извърна глава настрани, но той я хвана за ръка и я завъртя към себе си.
— Мисля, че можеш да ми дадеш една целувка… нали! — но тя вече се бе отскубнала с изненадваща сила и бутна леглото помежду им, преди той да схване какво прави.