Глеб Борисович почти никога не затваряше вратата на кабинета, не изпитваше потребност от уединение, но пък се дразнеше от присъствието на много хора, така че когато в кабинета му имаше дори един човек, освен него самия, започваше да му се струва, че е тясно и няма достатъчно въздух. Глафира тихичко сновеше из апартамента и си вършеше ежедневните работи, като гледаше да не вдига шум. От една страна, да не пречи на Глебушка, но от друга — любопитно да слуша какво обсъждат този път.
— Измислих нещо гениално — каза Васечка, нейният любимец. — Чуйте. Момченце е блъснато от кола, умира и душата му разговаря с Бог. Дядо Господ го пита защо е дошло толкова рано, защо не е поживяло и видяло света, а момченцето отговаря, че му е станало скучно, че вече е изпитало живота като син на конкретно тези родители…
— Стоп, стоп, стоп! — Тонът на Глебушка е недоволен, дори погнусен. — Какви са тези лакърдии? Какво отношение има това към…
— Към сюжета — никакво. Но нали имаме герой, който пише пиеси, да го направим да пише за момчето и неговата душа. Само чуйте как прекрасно се получава, просто потресаващо…
Глафира чак потрепери. Е, как може такова нещо — момченце да е прегазено от кола и да умре, а после нещо си там да се подрежда прекрасно? Не са хубави тия работи, дето ги разправя Васечка, не са хубави, макар че тя го обича и го жали, но да си затваря очите за такива безбожни глупости, е съвсем друго.
— Глеб Борисович, какво толкова ви засяга сюжетът на новата пиеса на този персонаж? И без това по план имаме убийство на режисьора, който поставя пиесата, заложили сме поне пет епизода с театрални репетиции, при всяко положение ще трябва да описваме каква е тази пиеса и за какво се говори в нея, а освен това… — Глафира чу как зашумоляха листове. — Ето на, три сцени, в които режисьорът обсъжда работата си над новия спектакъл: веднъж с жена си, веднъж с любовницата и веднъж с директора на трупата.
— Ние вече решихме, че режисьорът ще поставя Шекспир — прекъсна го Богданов. — И трите глави са написани именно за това.
— Е, ще ги променим, голяма работа — възрази Вася. — Искате ли аз да ги променя?
— Да бе, ти ще ги промениш — не можа да не се намеси тая злобарка Катерина, — с такъв стил, че да не може да се чете.
— Вашият стил, скъпа Катрин, не е по-добър — върна й го Вася.
— Съгласна съм. И аз не блестя със стил, именно затова текстовете ни ги пише Глеб Борисович. И изобщо, Васенка, редакторът няма да допусне момченце, блъснато от автомобил. Забрави ли какво е написано в договора ни? В нашите романи не бива да има никакво прекалено насилие и неоправдана жестокост, това се отнася най-вече за гибел на деца. Сто пъти вече сме го обсъждали, досега трябваше да го запомниш.
— Е, добре тогава — неочаквано лесно се съгласи Василий. — Щом не искате, значи ще е, както искате. Хайде да поставяме Шекспир.
— Ти написа ли си домашното? — строго попита Глеб Борисович. — Ходи ли в студентското общежитие на театралната академия?
— Написах го. Ходих. Искате ли отчет?
Глафира Митрофановна за известно време изпусна нишката на разговора: потъна в притесненията си. Ама как така, а? Бива ли такива работи — да хвърлят малко дете под колелата на автомобил? Че и тия приказки с Дядо Господ… Та може ли Васечка да измисля такива неща? Какво разбира той от Бог? Сигурно и в черква не е влизал, и Светото писание не е чел, не знае нито една молитва. Самата Глафира не беше кой знае колко набожна, все пак от тринайсетгодишна живееше в града, където не признаваха Господ, не го тачеха, и на черква не ходеше, и постите не спазваше — у Богданови това не бе прието, и вече всички празници беше изпозабравила, помнеше само Коледа и Великден. Но онова, което бе попила в душата си от родителите си, частично бе останало във вид на представата, че ако не вярваш истински, поне не дръзвай да разсъждаваш за Бог. Като не знаеш и не разбираш — не се обаждай.
Внезапно тя изпита някаква… обида ли към любимия Васечка, яд ли. Гледай го ти, тя толкова го обича, жали, толкова му съчувства, а той какъв бил… Тя не можа да формулира в главата си нищо по-ясно, но в душата й остана някакво неприятно чувство от това, което бе чула и усетила.