— Привет! — колкото можа по-весело чуруликна тя, когато влезе в кухнята.
Чистяков, въпреки очакванията, не стоеше до печката с престилка, вързана върху анцуга, а седеше до масата и четеше. Месото вреше в тенджерата на тих огън.
— Привет — отвърна той. — Гладна ли си?
— Нито да, нито не, а много по-сложно — опита да се пошегува Настя. — Цял ден нищо не съм яла, би трябвало да съм гладна, но не знам защо, никак не ми се яде, може би само ще пийна чай.
Той реагира спокойно, сякаш бе очаквал именно такъв отговор:
— Имам подарък за теб.
Льоша се обърна към прозореца, взе от перваза красива кутийка, превързана с червена панделка и украсена с розичка, и й я подаде.
— Какво е това? — с подозрение запита тя.
— Подарък.
— По какъв случай?
— Ами просто така, за повдигане на тонуса. Какво, чай ли да ти направя?
— Аха, зеленичък — помоли Настя. — Льоша, а какво е това?
— Нали ти казах: подарък. Да не би да си оглушала временно?
— Разбирам, че е подарък, но какъв е?
— Отвори и погледни.
Кой знае защо, я достраша. Макар че от какво можеше да се страхува? Нали това не беше подхвърлена пред вратата кутия, когато не знаеш бомба ли има в нея или подкуп, това беше подарък от Льошка, от съпруга й, какво лошо може да има вътре? Но пак се страхува. Виж ти, колко се е изнервила! Днешната младеж има един израз: „кърти ме“, е, май точно това става с Настя в момента.
Тя гледаше кутийката и разбираше, че не може да я докосне.
— Льоша, а откъде си взел това?
— Господи, купих го, купих го. Не съм го откраднал, не съм го намерил на улицата, влязох в един магазин и го купих.
Чистяков извади красивата китайска чаша с мрежичката и капачето, за да не запарва чая в чайника; той не пиеше зелен чай, беше сигурен, че Настя няма да изпие цял чайник, а на сутринта чаят вече ще е помия. Сипа листата, наля вряла вода, похлупи чашата с капачето, сложи я на масата пред Настя.
— Няма ли все пак да отвориш кутийката?
Тя беше изпаднала в странно вцепенение. Преди малко, буквално преди няколко минути, й се искаше да крещи и да ридае, а сега не й се искаше изобщо нищо, дори да се движи. Дори да диша. Бива си ги тези промени!
— Да, разбира се, сега — пряко сили промълви тя.
С омекнали непослушни пръсти тя се опитваше да развърже възела, нищо не се получаваше, панделката беше здраво стегната. Льоша известно време мълчаливо гледа нейните безсмислени напъни, после й подаде нож.
— Асенка, това не се развързва, то се разрязва.
Тя го разряза. Бавно вдигна капака, порови в меката опаковъчна хартия и извади малка, колкото кутрето на ръката й, фигурка от тъмно дърво. Престарял сбръчкан дядо с шапка, с тояга в ръка, на пояса му се люшка чанта. Някак грозен…
— Кой е този? — зададе тя най-умния въпрос, на който беше способна.
— Твоята възраст.
— Кой?!
— Твоята възраст — търпеливо повтори Чистяков.
— Льош — затрепериха устните й, — това е нечестно. Нали знаеш колко съм разстроена… Как всичко това…
Тя не можеше да подбере думите, за да изясни мисълта си, и поради това, кой знае защо, изпитваше още по-силна горчивина, сякаш я обземаха чувства, които на никого, ама на абсолютно никого на света не е отредено да познава, и тя със своите неразбрани чувства е обречена на вечна самота.
— Да, остарявам! — извика тя. — И не смятам, че това е повод за шеги! И е срамота, че ми се подиграваш! Защо ми пробута този отвратителен старец? За да ми напомниш за възрастта ми? И ти някой ден ще започнеш да остаряваш, просто имаш късмет, че с теб това ще се случи по-късно, отколкото с мен, но ти нямаш заслуга за това, нито пък аз — вина за него, просто си извадил късмет, разбираш ли? И е нечестно да си правиш с мен шегички по този повод.
Най-сетне тя даде воля на сълзите си. Свря лице в събраните си на масата длани и се затресе от ридания. Плачът беше толкова разтоварващ, че дори не почувства веднага как Льоша я прегърна, взе да я гали по гърба и не чу как той й заговори нещо.
— Глупаче си ми, Асенка, какво глупаче си само… Толкова голямо умно момиче, такъв истински подполковник от истинската милиция — и такова глупаче… Аз не се шегувам и не ти се подигравам, искам да си спомниш на какво те учеше преди една година Паша Дюжин. Помниш ли?
Тя размърда глава, което трябваше да означава „не“.
— Бъди благодарна за всичко, което става с теб и което те заобикаля. Бъди благодарна на възрастта си. Научи се да я обичаш. Именно за това ти купих тази фигурка. Това не е отвратителен старец, не го обиждай.