— Глаша! — извика от кабинета Богданов. — Ще отвориш ли?
Той никого не очакваше, Глафира беше сигурна, и ако те бяха както миналия път, само двамата, за нищо на света не би отворил. Но сега моментът не е такъв. В апартамента има външни хора — Вася и Катерина, как да не отвориш, като се звъни? Какво ще им кажат? Как ще обяснят подобно странно поведение?
Глафира заситни с леки стъпки към антрето, погледна за всеки случай през шпионката, но не видя никого.
— Там няма никого, Глебушка — съобщи тя озадачено. — Сигурно децата си играят.
— Добре де, няма нищо. — В гласа на Богданов прозвуча неприкрито облекчение. — Обядът готов ли е? Стана три часът.
— Готов е, Глебушка, сега сервирам. Заповядайте на масата.
До края на обяда не стана нищо интересно, а след това Глафира не се заслуша повече: не можеше вече да се заседава с плетивото, трябваше да ошета, да измие съдовете, да приготви вечерята. После трябваше да отиде до химическото чистене — завчера занесе белия джемпър на Глебушка, той не разрешава да се пере, казва, че от прането трикотажът се развалял, а ужасно обича този джемпър, правилно — той е мургав, бялото му отива.
Когато приключи с работата си в кухнята, Глафира Митрофановна се приготви за химическото чистене. Обу си в антрето обувки с токчета, макар и ниски, облече шумолящото светло шлиферче, върза си шалче на врата, с удоволствие се погледна в огледалото: не, изобщо не изглежда на осемдесет и три, и косата й досега е гъста, макар и бяла, не е три косъма като на някои, а е плътна, добре подстригана. По-рано, на младини, носеше плитка, не ходеше на фризьор, а после при Земфира вкъщи започна да идва фризьорка, та тогава Зема, добрата душа, уреди и домашната си помощница за фризьорски услуги. И така тръгна, та до днес. Сега при Глебушка вкъщи идва майстор, та покрай него подстригва и Глафира. Не безплатно, естествено, но Глебушка не й дава да плаща, той плаща за нея.
Отвори вратата, прекрачи към стълбищната площадка и се спъна в нещо. Гледа — сак. Обикновен спортен сак, черно-червен. Чий ли ще е? Огледа се наоколо, но не видя никого. Спомни си как на вратата бяха позвънили. Сигурно някой беше донесъл нещо на Глебушка, помислил е, че няма никого, и го е оставил. Защото апартаментът е огромен — докато тя, старата жена, дотича от кухнята, мина много време, а човекът, който го е донесъл, може и да не е знаел всичко това, та е решил, че щом не отварят, значи няма никого. Но защо е оставил сака? Така прави ли се? Ами ако някой го беше откраднал? Ами ако в него има нещо ценно?
Глафира вдигна сака, прецени теглото му — не беше тежък, около две кила, не повече, внесе го в антрето, надникна в кабинета, където разпалено обсъждаха някакъв милиционерски началник, който вземал подкупи, за да освобождава истински виновни арестанти, а невинни хора да изпраща на каторга. Това успя да чуе Глафира, докато се обличаше.
— Глебушка, донесли са ти някакъв сак — предпазливо каза тя, застанала на прага на стаята.
Богданов недоволно прекъсна разговора.
— Какъв сак? Кой го донесе?
— Не знам. — И Глафира изтика находката си в кабинета. — Ето, като излизах, той беше пред вратата. Сигурно го е донесъл онзи, който звъня.
— Аха, който е откраднал капелката, той е убил и лелката — подхвърли Василий такава една неразбираема фраза.
Глафира го погледна неодобрително: вярно, обича Васенка, ама когато шегата не е на място, не е.
— Глебушка, аз тръгвам, отивам до химическото. Вася, вземи тоя сак, че вече съм с обувки, не искам да мърся паркета.
Василий скочи от мястото си и взе сака.
— Охо, бабо Глаша, храбра жена сте вие — взе да се лигави той, — вземате незнайно чии сакове и ги мъкнете вкъщи. Ами ако вътре има нарязан труп?
— Пфу, какви ги приказваш! — ядоса се Глафира Митрофановна. — Какъв труп? Мери си думите! Сигурно е подарък от почитатели, я на Земфира колко пъти са оставяли подаръци точно пред вратата — и кошници с цветя, и кристални вази, веднъж дори бяха донесли цял сервиз в кашон. Нашата къща е прилична, няма кой да краде, така че ги оставяха пред вратата, ако никой не отвореше.
Беше й интересно какъв подарък са донесли този път, все пак за покойната Земфира това беше нещо обичайно, но почитателите на Глебушка никога не бяха изпращали подаръци вкъщи, затова, макар да каза, че бърза за химическото, поспря, помота се пред входа на кабинета и зачака да отворят сака.
— Махнете това оттук! — Богданов впери раздразнен поглед в сака. — Каква е тая идиотщина наистина? Какви ти подаръци? Никой не ме е предупреждавал, че ще ми носи каквото и да било. Сигурно са сбъркали апартамента, сложили са го пред моята врата по погрешка. Вася, ако обичаш, махни това оттук.