— Къде да го занеса, Глеб Борисович?
— На стълбищната площадка. Остави го пред асансьора. За когото е, ще си го вземе.
Василий вдигна сака, повъртя го, огледа го от всички страни. Ципът на страничния джоб се оказа отворен и оттам стърчеше крайчето на нещо бяло. Без да се церемони, той го дръпна и извади малка картичка, плътна, гланцирана, колкото визитка.
— Тук е написан вашият адрес, Глеб Борисович — без никакво учудване каза Вася. — Сретенски булевард, номер шест, и апартаментът е посочен, и името ви. Точно за вас е, няма грешка. Е, какво, отваряме ли го?
— Да не си посмял! Не е за мен!
— А за кого? Богданов, Г. Б. — нали сте вие?
— Нищо не…
— Тихо! — внезапно повиши глас Василий.
Всички замряха и го погледнаха изумено. Лицето на Вася беше някак странно — напрегнато или пък уплашено. И Глафира замря на прага, достраша я. Когато видя сака отвън — нищо такова не си помисли, и когато го внесе вкъщи, пак не почувства нищо, а сега изведнъж се уплаши.
— Нещо тиктака вътре — с отпаднал глас каза Вася.
— К-какво… т-т-тик… така? — прошепна Катерина.
Богданов седеше във фотьойла си неподвижно, толкова пребледнял, че мургавата му кожа започна да изглежда жълтеникавосива. Вася продължаваше замислено да разглежда сака в ръката си.
— Сигурно бомба, какво друго може да тиктака. Едва ли на уважаван писател може да се изпрати за подарък будилник — каза той.
Катерина вдиша дълбоко и се усмихна, разкърши рамене.
— Пфу, господи, Вася, колко ни уплаши! Та това наистина е часовник, голям часовник, стенен или за камина, съвсем достоен подарък. Как мислите, Глеб Борисович?
Богданов май също се поотпусна, задиша по-равномерно.
— Каква глупост! На кого е могло да хрумне да ми изпрати като подарък часовник? Вася, там не пише ли от кого е?
— На картичката са само вашето име и адресът ви, но това сигурно е за куриера. Трябва да погледнем вътре, навярно заедно с подаръка е сложена картичка.
Василий остави сака на пода, приклекна, дръпна ципа.
— Точно така, тук има специална кутия за подарък. Ето, дръжте.
Той сложи кутията на голямата маса, до която седеше Богданов.
— Ами картичката? — попита настойчиво Глеб Борисович. — Има ли картичка?
Василий надникна в сака, опипа вътре с ръка, после го обърна и го изтръска.
— Няма нищо друго. Може картичката да е в кутията? Ама защо се измъчвате, Глеб Борисович, отворете я и погледнете. Заради някакъв подарък предизвиквате страхотна паника. Ето вижте, от кутията не капе кръв, значи не са нарязани части от труп.
— Вася!
Глафира Митрофановна и Катерина изрекоха това име едновременно и с еднаква интонация, в която се смесиха негодувание и упрек. Изрекоха го, учудиха се, спогледаха се и си размениха едва забележими усмивки. За пръв път през всичките години, откак съществуваше проектът „Василий Богуславски“, Глафира се усмихна на Катерина не с дежурна учтивост, както е редно в приличните къщи, а неволно и искрено.
Глеб Борисович неуверено посегна към кутията, хвана капака.
— Не е облепен — смутено констатира той. — В магазините винаги ги облепват.
— Ама моля ви се, от какво се страхувате? — възмути се Вася. — Човекът е искал да сложи картичка, махнал е капака и после не го е облепил отново. Е?
Глафира тихичко пристъпваше от крак на крак, застанала на вратата. След усмивките, които си размениха с Катерина, на душата й олекна, сякаш те наистина напразно се бяха уплашили толкова, а вече се разбра, че в сака няма никаква бомба и изобщо нищо лошо, а наистина е подарък, неочаквана радост. Защо Глебушка не вземе да отвори най-сетне тази кутия, да покаже часовника или каквото е там, всички да поахкат, да се повъзхищават, да се посмеят на уплахата си преди малко и Глафира да тръгва за химическото, по пътя да купи пресен хлебец, че на обяд всичкият се изяде.
Глеб Борисович най-сетне вдигна капака, надникна в кутията и отскочи.
— Е, какво има там, маестро? — нетърпеливо попита Вася. — Какво видяхте там? Да не би жаба?
— Вътре има телефон… — слисано промълви Богданов. — И някакви жици…
— Бомба! — писна с чужд глас Глафира Митрофановна. — Викайте милиция! По-бързо!
Жици, телефон. И тиктака. Какво друго може да е, освен бомба? Колко пъти е гледала такива неща по телевизията, а и в книгите пише за тях.
— Тихо! — извика Василий. — Без паника. Дайте аз да видя.
— Какво ще видиш? Какво ще видиш там, луд човек? — едва се чу гласът на Глафира, защото нещо внезапно я стисна за гърлото и вместо силен решителен глас, излизаше нещо сподавено и беззвучно. — Катерина, защо мълчиш? Кажи му! Ей сега ще гръмне!