— Спокойно, бабо Глаша, в казармата все пак не съм бил писар, а служех в сапьорните войски. Ще се оправя.
— Ама с какво ще се оправиш?! Не се приближавай!!! Катя, хайде кажи му де, мен не ме слуша, поне ти му кажи!
Но Катерина седеше неподвижно, само на лицето й бе застинал такъв ужас, че Глафира без каквито и да било обяснения разбра, че тя или ей сега ще припадне, или вече е изгубила съзнание и нищо не чува и не разбира. Във всеки случай, не може да се надява на нея, тя няма да спре безумния Васка. Ще трябва да действа сама.
Забравила, че е обута и стъпва на блестящия паркет, тя се втурна към младежа и се вкопчи в ръкава му. Василий мълчаливо и внимателно отмести сухата старческа ръчичка, избута Глеб Борисович от масата и се наведе над отворената кутия. Богданов послушно се отдалечи и по лицето му пролича, че той, както и Катерина, е изгубил и ума, и дума. На себе си бяха само Вася и старата Глафира.
— Васенка, не я пипай, за бога — с дрезгав шепот се примоли Глафира. — Обади се в милицията, да изпратят хора. Глебушка, Катя, да се махаме оттук, да излезем на улицата, докато не е гръмнало. Вася!
— Фалшиво е — неочаквано промърмори младежът и по лицето му се разля усмивка. — Веднага трябваше да се сетя. Или часовников механизъм, или дистанционно управление. Или телефон, или часовник. Едното и другото заедно е глупост. Това е играчка.
Той пъхна ръка в кутията.
— Вася!!! — отново се върна гласът на Глафира. — Не пипай!!!
— Я стига — махна с ръка той и извади отначало механичен будилник, после мобилен телефон, от който излизаха жици, свързани с металната кутия и картонения пакет.
— Какво е това? — с някак чужд глас попита посъвзелият се Богданов.
— Детски играчки — весело отговори Василий и отвори задното капаче на телефона. — Телефонът е изключен, в него няма дори сим карта. В пакета има смачкана амбалажна хартия, виждате ли? Тук няма и не е имало взривно устройство. Металната кутийка също е празна. И жиците са глупост, просто така са навъртени, да създават илюзия. Единственото истинско нещо тук е будилникът.
— Какво е това? — повтори въпроса си Глеб Борисович.
Глафира забеляза, че той отново е пребледнял, и се уплаши, че ще му стане зле на сърцето. Глебушка има слабо сърце, силни преживявания са противопоказни за него, докторът предупреди, а пък такива като сега…
— Някой се е пошегувал, Глеб Борисович — съвсем спокойно обясни Василий. — Или са искали да ви уплашат. Признайте си, да не сте таен кръстник на мафиотска групировка? Или имате големи дългове?
— Какви ги дрънкаш? — ревна Глафира. — Каква мафия? Какви дългове? Глебушка, викай милицията, не можеш да оставиш работите така. Знам кой го е направил, и ти знаеш, какво сега, така ли ще ги оставиш да си развяват байрака? Първо искаха да те отровят, сега те плашат до смърт, знаят, че имаш слабо сърце, мислят, че ще се уплашиш и…
Тя не можа да довърши, прекалено страшни думи трябваше да изрече.
— Никаква милиция — с отслабващ глас каза Богданов. — Глаша, къде ми е лекарството? Донеси го по-бързо.
Останал без сили, той се отпусна във фотьойла, на който допреди малко седеше Василий, и започна да масажира с ръка сърдечната си област. Глафира събу обувките и боса се втурна към кухнята, донесе лекарството. Съвзелата се Катерина вече бе отворила прозореца, в кабинета бе нахлул чист студен въздух. Сега тя се щураше около Богданов, разкопчаваше горните копчета на ризата му, пъхаше под главата му кожената възглавница от дивана.
— Глебушка, да викам ли „Бърза помощ“?
— Няма нужда, вече съм по-добре, сега ще ми мине… — промърмори Глеб Борисович.
— Тогава ще извикам милицията. Те да се оправят и да ги вкарат всички зад решетките — заяви Глафира.
— Да не си посмяла.
Той каза това съвсем тихо, но така, че Глафира не можеше да не го послуша. Но на помощ неочаквано й се притече Васенка.
— Аз пък мисля, маестро, че не сте прав. Трябва да извикаме милиция, дори това да е глупава шега. Първо ви строшиха стъклата на колата, днес ви подхвърлиха фалшива бомба, а утре с какво ще ви сплашат? Баба Глаша е напълно права, с вашето сърце не може да ви тревожат така.
— Ето на, Глебушка, слушай какво ти казва и Вася — веднага подзе Глафира, зарадвана, че любимецът й Васечка толкова сполучливо се сети за стъклата, тя нямаше да се сети; за вкисналата супа помнеше, а стъклата някак забрави, хем май всичко това беше дело на едни и същи ръце. — Хайде, мен, старицата, не ме слушаш, но той нали е млад, поне него послушай.