Добре, да предположим, че е живяла с някого на семейни начала или е била издържана от заможни мъже, тоест, била е държанка, както всъщност оперативните работници предполагаха. В апартамента, купен неясно с какви пари, най-вероятно със „спонсорски“, Елена Шчоткина е живяла и е била регистрирана от януари 1998 година, тоест, по онова време е имала човек край себе си, който й е давал пари. През април или май същата година те се разделят и периодът на самота за младата жена продължава до началото на следващата година. Възможно ли е? Възможно е. Но може да се окаже, че работата изобщо не е в личния живот, нито в мъжете, а периодичността на купуването на вестници и списания да е зависела от съвсем други причини.
На Настя й стана интересно. Тя извади от сейфа папката с контролно-наблюдателното дело, прелисти я, намери нужните страници, извади от чекмеджето на бюрото стари библиографски картички, които обичаше да използва в работата си, преписа някои сведения. Сложи картичките до списъка, погледа ги, навела глава към дясното си рамо, после към лявото. Получи се нещо любопитно. Дори много.
Посегна към телефона, обади се на един от оперативните работници, включени в работата след заминаването на Чеботаев.
— Витя, погледни в материалите, когато са разпитвали хората в басейна, питали ли са ги как Шчоткина е плащала за посещенията си? Имам предвид, еднократни билети ли е купувала или абонаментни карти?
— Абонаментни карти — почти веднага отговори Виктор, — добре си спомням, завчера прочетох материалите от кора до кора. Там има и копия от квитанции, Чеботаев се е постарал. Макар че един господ знае за какво са му потрябвали.
— Обожавам го! — искрено каза Настя. — И теб. Я ми кажи бързичко от кои месеци и години са тези квитанции.
— Е, аз да не ги помня случайно — възмути се оперативният работник. — Трябва да погледна в делото, а сега не съм на работа. Тоест, на работа съм, но не в службата.
— А кога ще бъдеш там?
— След около два часа, най-рано.
— А Паша къде е? — Павел беше името на втория детектив. — Случайно не е ли в службата?
— Не, Пашка днес е в затвора, следователят отиде за риба, а на Пашка възложи да разпита някакъв следствен, не го е срам. Сякаш само следователите имат нужда от почивни дни, а ние да си гледаме работата — дежурно се оплака Виктор.
— Обади ми се веднага щом пристигнеш в службата, може ли? — помоли тя. — Ама веднага, ей. Да не забравиш.
Виктор обеща да не забрави. Кой знае защо, Чеботаев не беше казал на Настя за копията от квитанциите, както и за абонаментните карти. От разсеяност ли? Или е решил, че това не е важно? Може би. Но защо тогава не само е иззел самите финансови документи, но и ги е копирал и е сложил копията в делото? Господи, каква глупачка е само! Та нали той е могъл да изземе квитанциите само с постановление от следователя, значи това е негова идея, на Артьом Андреевич Герасимчук. Имал е Герасимчук някаква хитра идея, щом е издал постановление и е изпратил детектива в счетоводството, хем и го е накарал да рови в архивите, да търси квитанции от минали години. А Чеботаев, като едно дисциплинирано момче, копира всички материали, налични при следователя, и ги събира в своето дело. Знае ли човек кога и за какво ще са му полезни. Той е нямал представа за какво може да са полезни квитанции от басейн, освен за отчет за извършена работа, затова не е казал нищо на Настя. Явно е сметнал това за глезотии на младия следовател, когото не обича, меко казано.
А ето че влязоха в работа! „Благодаря ти, малък чернооки Артьом, за твоята непримирима прецизност, дори съм готова да ти простя враждебната потайност: да имаш версия и да не я споделиш с детектив — това, направо да си кажем, не е съвсем обичайно, но аз те разбирам, защото не само Андрюха не те обича, но и ти не пламтиш от любов към него. Мен пък изобщо не ме слагаш в сметките, за твоите сметки аз съм прекалено стара.“
Настя събра в спретната купчинка листовете със списъка, отгоре на също такава купчинка подреди картончетата, помисли още малко и отново ги нареди на бюрото, само че по друг начин. Отвори и прелисти първото списание, след него второто, третото. Дори се учуди, че очакванията й се сбъднаха и в списанията наистина имаше отбелязани места и подчертавания. Но освен подчертаните с вертикална линия на полето цели абзаци, всички страници бяха изпъстрени с оцветени с маркер отделни думи — имена на фирми и на хора. При това имената на фирмите — в зелено, а човешките имена — в розово. Във всичко това имаше някакъв смисъл, някаква система, и във всеки случай личеше обич към реда.