— Била съм в затвора — въздъхна Катерина. — Четири години. За икономическо престъпление.
— За което не сте били виновна — насмешливо подзе Настя.
Ама разбира се, лошите милиционери са подхвърлили фалшиви улики и са скалъпили фалшиво наказателно дело — или за отчетност, или за да отърват истинския виновник. Знаем ги тези работи. За никого не е тайна, че служители на следствието, дознанието и прокуратурата наистина постъпват така, и то доста често. Но също така не е тайна, че деветдесет и пет процента от осъдените се кълнат, че са в затвора „невинни“.
— Защо? Бях. Бях виновна. За това, че не съумях в нужния момент да кажа „не“ на ръководството, уплаших се да не загубя работата си, за която ми плащаха добре, и подписах документи, които не биваше да подписвам. От това не спечелих нито копейка. А когато нещата бяха разкрити, никой не пое отговорността, че ми е наредил, и осъдиха само мен. Имах свестен следовател, той много ми съчувстваше, разбираше какво се е случило в действителност, човекът гледа такива дела по десетина на месец, сам ми го каза. Но не можеше нищо да направи. Моят подпис стоеше под документите, а заповедите на началниците бяха устни, не бяха зафиксирани където и да било и свидетелите не дадоха показания срещу тях.
Катерина говореше тъжно и уморено, като за нещо, с което е свикнала и то отдавна й е омръзнало. Така съпруги разказват за дългогодишното пиянство на съпрузите си. Безсмислено е да крие, вече няма сили да се стеснява.
— А защо решихте, че аз непременно трябва да знам това? — не разбра Настя.
— Защото аз не го крия. Понякога го казвам в интервюта, ако ме попитат. И тази информация фигурира на сайта на издателството в интернет. Никакви тайни, всичко е абсолютно открито.
— Извинете, не бях чела… Не съм чела и книгите на Василий Богуславски, не ми се сърдете. Хайде да си припомним фактите от самото начало, но с подробности. Значи, вие сте трима съавтори: Богданов, вие и синът на вашия съпруг. Как вършите съвместната си работа?
— Аз измислям, Глеб пише, Вася събира материали.
— Но нали вие можете да пишете и сама? За какво са ви съавтори?
— Аз мога, но лошо. А така, както пише Глеб Борисович, никой не умее. Вие чели ли сте книгите му?
— Да, разбира се, имам ги в домашната си библиотека. Просто не бях се сетила, че Василий Богуславски, когото четат всички пътници в метрото, е същият Богданов, чиито животописи навремето четях в захлас. А за какво му е този проект на Богданов, след като той самият е превъзходен писател?
— Той е животописец, много точно отбелязахте — обясни Катерина. — Можеш да му разкажеш нечия биография и той ще я опише така, че да не можеш да оставиш книгата, докато не я прочетеш. Но не е в състояние да измисли история — не да я преразкаже, а да я създаде. Не умее. Затова измислям аз, това май го правя добре. Събираме се два пъти седмично, вече ви казах, и аз разказвам сюжетната схема, заедно я обсъждаме, поправяме, подреждаме, а Глеб после пише текста.
— Вие измисляте, Богданов пише. А синът на вашия съпруг какво прави?
— Той… как да ви обясня… прави от всичко по малко, да речем… Не, не се изразих правилно, понякога той измисля и сюжетни ходове, но рядко. Разбирате ли, Вася е човек общителен, има един милион познати в най-различни среди и сфери. Искаше да учи за сценарист в отдела на академията по киноизкуство — не му достигна талант. Но той е сигурен, че има талант, просто всички наоколо са толкова глупави, че не могат да го оценят. И аз се чувствам отчасти виновна, задето не му върви.
— Защо? Доколкото разбрах от вашия разказ, баща му се е оженил за вас, когато Василий е бил вече пълнолетен. Нещо повече, вие сте го привлекли към работата, препоръчали сте го за проекта, тоест, дали сте му шанс. Къде е вашата вина?
— Вижте, Настя, всяко творчество не е само вдъхновение и талант, то е и тежък труд, и крайно строга самодисциплина. Нищо не става лесно, нищо не става от само себе си. Ако родителите на Вася не бяха се развели, той щеше да продължи да живее с тях и е напълно възможно от него да беше излязло нещо голямо, защото тогава той щеше да работи, да се труди, а не просто да тръби за своята гениалност. Докато един човек живее с родителите си, той неволно се чувства малък и зависим и макар и не за всичко, но ги слуша. А Вася след развода на родителите си отиде в казармата, след като се върна, заживя сам, в жилище под наем. Баща му има ново семейство, по това време Антошка вече се бе родил, животът на майка му също се развива интензивно, никой не се интересува истински от момчето, никакъв надзор, няма от кого да се страхува, както и да се срамува, може никого да не слуша и да живее, както си иска. Колко младежи сте виждали, които искат повече да се трудят, отколкото да се забавляват?