— Кое „всичко“? Тайните си? Най-съкровеното?
— Живота си. Аз пиша за женско списание и вече отдавна искам да направя цикъл материали за жени, които идват в Москва да си уредят живота. Би било любопитно да напиша за Ленка, все пак не беше тривиален образ.
— Да — съгласи се Настя напълно искрено, — характерът й наистина е бил странен. А за конфликта с майка си не ви ли е разказвала нещо?
— Не, но аз разбрах, че е имало конфликт, и то много сериозен. Не знам каква е била причината, ала Лена категорично отказа да ми даде координатите на майка си. Разбирате ли, аз тъкмо приключих със събирането на материали за поредния цикъл — за жени, заминали да търсят щастието си в чужбина. Цял месец бях в Щатите и в Канада, още един месец — в Европа. И когато тръгвах, попитах Лена дали не мога да се срещна с майка й, точно по моята тема беше.
— И Елена какво? Отказа ли ви?
— И още как! Така се ядоса, че чак ръцете й се разтрепериха. Аз не настоях, защото, след като й е толкова неприятно…
— Кой от нейните познати беше на сватбата? — свърна Настя по следващата пътечка.
— Мисля, че само едно момиче от салона, колежката на Ленка, с която се сменяха. Май нямаше други.
— Между другото, за това момиче. — Настя лицемерно се престори, че току-що се е сетила за него. — Вие знаехте ли, че Елена й е разрешавала да използва апартамента й за интимни срещи?
— Разбира се! Точно това Лена изобщо не криеше. На няколко пъти дори, спомням си, когато се срещахме, тя казваше, че Нина сега е в нейния апартамент и тя трябва някак да убие времето, за да не й пречи. После Нина се обаждаше и Ленка се прибираше.
— А защо го е правела? Нали те не са били близки приятелки, а това е толкова неудобно: да се разхожда някъде след работа, да изчаква жилището й да се освободи. Обикновено човек прави това за близки приятели, а Нина е била за Елена фактически чужд човек.
— Анастасия Павловна, Лена беше много добра. Тоест… — Наталия се запъна, търсейки по-точно определение. — … за никого нищо не й се свидеше. Тя не беше добра в смисъл на отношението си към хората, беше много критична, язвителна, злобна, особено по отношение на мъжете. Да можехте да чуете какво говореше за тази Ниночка! Но при това, ако можеше да помогне на някого с каквото и да било, не се замисляше нито за миг. Та нали, когато се запознахме, тя покани мен, първата срещната, в жилището си, не се уплаши, нещо повече, даде ми палтото си просто срещу честна дума, дори нямаше моя телефонен номер. Ами ако не бях й го върнала?
— Може би и през ум не й е минало, че можете да не й върнете палтото? Имате толкова сериозен вид, така че Елена ви е повярвала — предположи Настя.
— Не, не, тя всичко разбираше. Крадците и мошениците винаги имат предразполагащ вид. Сигурна съм, че Ленка е разбирала. Но пак не й се е свидело това палто.
— И още един въпрос, Наташа. В апартамента на Елена ние намерихме листове с отпечатан текст. На едни е написано „Така ми се пада“, на други — „Заслужавам това“. Вие знаете ли нещо по този повод?
Наталия отново се замисли. Запали цигара.
— Аз съм била в дома на Ленка само два пъти: когато ме обраха и на другия ден, когато върнах палтото. След това се виждахме в града — или се разхождахме, или седяхме в някое заведение, или ходехме на плаж. Така че нямам много впечатления от предметите в нейния дом. Но Ленка често повтаряше думите „Така ми се пада“, определено.
— А „Заслужавам това“?
— Никога не съм го чувала.
Разговорът с Наталия Разгон продължи няколко часа, на Настя й харесваше, че наблюденията на журналистката бяха точни, а изводите й се основаваха върху факти, а не върху усещания.
И сега, затрупана с листове и картончета, на които бе написала всичко, което й се бе сторило интересно и важно — и от материалите по случая, и от диктофонните записи на разговорите на Андрей Чеботаев с хора в Новосибирск, Настя почувства, че Елена Шчоткина е оживяла, станала е по-разбираема. Вече не беше така загадъчна…
„Имало едно време едно момиченце Лена…“ — започна тя да си разказва, надничайки в бележките.
Професор Шчоткин бил известен учен биохимик, луд по своята наука и готов да си затваря очите за всичко, което би му попречило да се занимава с любимата си работа. Жена му — Лариса Петровна, работела като счетоводител в един от научноизследователските институти в новосибирското академично градче. Съпрузите се трудели в различни институти, но академичното градче все пак не е Москва, там всички знаели всичко за всички, още повече че живеели компактно. Шчоткин бил един от малкото, които в съветско време пускали в чужбина, и неговата съпруга и дъщеря му се докарвали с най-модерните вносни дрешки.