Леночка, която била красиво дете, получавала само отлични бележки и още от първи клас стабилно държала позицията на лидер. Момчетата се влюбвали в нея, момичетата й се възхищавали или й завиждали. И ето че в пети клас станало нещо ужасно: у Шчоткини за няколко дни пристигнала роднина от село и Лена хванала от нея въшки. Нищо страшно, няколко дни вкъщи, два-три пъти измиване на главата с газ — и проблемът е решен. Лариса Петровна взела бележка от детската поликлиника, че Лена има остро респираторно заболяване, и се захванала да лекува ужасената си ревяща дъщеря.
— Никой няма да научи — убеждавала я майка й, — имаш бележка за настинка. Само не казвай на никого и всичко ще бъде наред.
На втория ден при Лена дошла приятелка от същата паралелка, да види болната. Лена я посрещнала с тюрбан на главата.
— Здрасти! Какво става с теб? Грип ли?
— Настинка — заучено отговорила Лена. — Хрема. И кашлица.
За по-убедително дори се изкашляла няколко пъти.
— А защо главата ти е овързана?
— А… ами мама ми изми главата — не се стъписало момичето.
— Как така ти е измила главата? — възмутила се приятелката. — Нали си настинала. Моята майка ми казва, че не бива да си миеш главата, когато боледуваш.
Лена мълчаливо свила рамене, не намерила аргументи срещу думите на чуждата майка, а авторитетът на възрастните тогава бил още достатъчно висок.
— Слушай, а откъде така вони на газ? — попитала нахалната приятелка и сбърчила носле. — От теб ли? Ами да, от теб с!
За това Лена не била готова, смутила се и разказала на близката си приятелка всичко, както си било.
— Само че не казвай на никого, нали? — помолила тя. — Обещай ми, че няма да кажеш.
— Кълна се! Честна пионерска под салюта на всички вождове! — тържествено изрекла приятелката.
Ала колко стрували „честните пионерски думи“, дадени от дванайсетгодишно момиче, в началото на осемдесетте? Вероятно малко, защото, когато след трите дни Леночка Шчоткина се появила в клас, посрещнали я с кикотене. „Въшливата, въшливата!“ — радостно крещели същите деца, които съвсем доскоро смятали Лена за първата умница и красавица в класа. „Няма да седя с нея, вони на газ, ще хвана въшки от нея!“ — крещели момчетата, за да й отмъстят, задето не им обръщала внимание.
Лена избягала от училище и плакала вкъщи чак докато майка й се прибрала от работа.
— Нали ти казах, че на никого не бива да се доверяваш, на никого нищо не бива да казваш — ядосано й се накарала Лариса Петровна. — Така ти се пада, по-малко ще бърбориш.
Майката наистина често повтаряла на момичето, че трябва да си държи езика зад зъбите и да не казва нищо съкровено на когото и да било. Баща й излиза в чужбина, постоянно го проверяват и милицията, и КГБ, и не е нужно хората да знаят с какво и с колко разполага семейството им. Лариса Петровна например вече три години носела едно и също кожено палто — защо трябвало някой си да знае, че всъщност съпругът й е донесъл от чужбина още две, които тя с голяма печалба е продала на приятелки в Новосибирск. Хората са завистливи, поучавала майката дъщеря си, те не обичат другите да живеят по-добре от тях и от завист правят на хората какви ли не бели. Могат да напишат анонимно писмо и да измислят всякакви гадости. А баща й постоянно е под контрола на органите, защото често пътува в чужбина, вниманието към него е специално и каквото и да става в семейството, то не бива да излиза извън прага на жилището им. „Ако ти се иска да споделиш нещо с някого, сподели го с мен — казвала Лариса Петровна на Леночка. — За какво са ти тези глупави приятелки, които не само ще раздрънкат всичко, но и ще наприказват лъжи?“
„Какво и колко“ всъщност означавало „всичко и много“, но не бивало да се говори за това пред хора. Такива били времената… Лена слушала майка си, не канела момичета на гости, не се хвалела с благосъстоянието на семейството, но явно съветът да си държи езика зад зъбите се отнасял не само за вещите, парите и разговорите между родителите й. Това бил първият урок, толкова болезнен, че й държал влага много дълго.
Годините минавали, Леночка растяла и пораснала красиво момиче, най-красивото и най-умното в нейния курс, защото учела в икономическия институт и отново била отличничка. Споменът за „въшливия“ позор се изличил, но изводите, които тя си направила от онази тъжна история, здраво се запечатали в нейната прелестна главица. Никакви близки приятелки, никакви откровения. Лена свикнала да не се сближава, а само да се преструва, че е близка с някого. Не да споделя съкровени неща, а умело да поддържа разговори, създавайки илюзия за близко общуване. И постепенно свикнала да не се нуждае от никого.