— Продавам апартамента и заминавам. Парите си поделяме с теб поравно, ще си купиш нещо по-малко.
— Ами аз? — глупаво попитала Леночка. — Няма ли да ме вземеш и мен?
— Да не си луда! — троснала се майка й. — Докато те няма край мен, аз съм още млада жена. Ще уреждам живота си сама, а ти уреждай своя. Имаш образование, красота и ум не ти липсват, няма страшно.
С получените от продажбата на апартамента пари Лена не купила нищо в Новосибирск, а си събрала багажа и заминала за Москва. Разбира се, за собствено жилище в столицата, дори съвсем малко, парите не стигали, но били достатъчно, за да наеме прилична квартира и дори да си купи немного скъпа кола. Без усилие успяла да си намери работа като секретарка в някаква фирма, не кой знае колко платена, но за начало и това не било лошо.
Елена се трудела добросъвестно, не пренебрегвала служебните си задължения, внимателно се вглеждала във всички посетители във фирмата, деляла ги на дребни и едри риби. Образованието й било повече от достатъчно, за да опознае бързо дейността на фирмата, и много скоро от обикновена секретарка, от която се изисква да вдига телефона, да прехвърля разговори и да сервира кафе и напитки, Лена станала секретар консултант. Все по-често започнали да я канят в кабинета на ръководителя, тя присъствала на преговори, подготвяла документи и давала съвети. Същевременно се оглеждала за нещо подходящо за себе си. По-точно не за нещо, а за някого. И го намерила.
Той не бил много красив, нито много млад, но достатъчно заможен. Не било трудно да го накара да й обърне внимание. Лена напуснала работа, изслушала искрените съжаления на директора на фирмата и получила от него уверения, че ако реши отново да работи, той с радост ще я вземе или ще й даде най-добри препоръки. Той нямал и представа за истинската причина за нейното напускане: Лена грижливо криела своето близко познанство с един от деловите партньори на началника.
Отначало всичко вървяло така, както тя искала. Хубави дрехи, накити, джобни пари, пътувания до европейски курорти. После той й купил апартамент. След това вероятно решил, че Леночка му принадлежи изцяло. Че как може да бъде другояче, щом плаща за нея? Който плаща, той поръчва музиката.
— Сваляй тези парцали — казал той веднъж, когато Лена го посрещнала с току-що купения черен пеньоар, — не мога да понасям черно. Върви да облечеш онзи розовия, дето го обичам.
Тя не харесвала розовия пеньоар, изобщо не обичала розово. Друг път той се обадил по телефона и казал, че ще дойде за вечеря. Лена сготвила, сервирала масата и зачакала. Той пристигнал към три часа посред нощ, пийнал, ядосан и което било най-обидното — вечерял.
— Махай това — казал грубо и съборил на пода панерчето с нарязания хляб. — Така съм се наплюскал, че не мога да гледам ядене.
— Ти самият каза, че ще дойдеш за вечеря — възразила Лена. — Аз те чаках. Можеше да ми се обадиш, нямаше да те чакам.
— Ти си длъжна да ме чакаш винаги — самоуверено заявил спонсорът, — за това ти плащам.
Тя не била подготвена за такова развитие на събитията. Смятала, че всичко трябва да бъде различно, че тя ще позволява да я обичат, а мъжът, не много млад и не много красив, ще й плаща за това, ще й се възхищава и ще й благодари за щастието да бъде с нея. Именно така си представяла Лена живота на държанката, като се опирала на мирогледа на Лариса Петровна. Първите няколко епизода, които се разминали с нейните представи, тя посрещнала с учудване и недоумение, а после у нея се пробудил характерът на майка й. Пробудил се рязко и с пълна сила.
Мъжът не бива, а и не е нужно да бъде уважаван. Той трябва да бъде използван. А ако той не позволява да бъде използван така, както иска жената, може и трябва да бъде унижаван, достойнството му трябва да бъде стъпквано. Просто да го зарежеш е глупаво, трябва да изстискаш от него всичко докрай, но при това да не му позволяваш да те манипулира. Как да подчиниш мъж, който смята, че всичко му е позволено, защото те е купил?
Отговорът дошъл от само себе си. При следващата среща Лена с въздишка отбелязала, че напоследък нейният любим нещо е заслабнал.
— Така ли? — угрижено попитал той. — Сигурно защото днес на банкета попрекалих с уискито.
— О, не, мили, не е само днес, отдавна е така. Аз мълчах, не исках да те разстройвам, надявах се, че е случайно, че си бил уморен. Но броят на случайностите вече показва закономерност.