— Ти късаше от него листове, за да правим списъци — напомни й Чистяков.
— Точно така. — Тя пъхна фигурката на дядката в чантата си, отиде в стаята и намери бележника си на най-видното място. — Колко си умен само! Юра, ти обади ли се?
— Слушай, не ме командвай, а? — помоли Коротков. — И без твоите команди имам достатъчно затруднения в живота.
— Не бъди груб. Хайде, обличай се — и напред. Ириша, извинявай. Така се получи.
— Нищо — обречено смотолеви Ирина. — Разбирам. Юра, а аз какво да правя? Нали ти ще вземеш колата. Да се прибирам ли или…?
Коротков объркано погледна към Настя. Така де, ако тръгнеха с колата на Ирка, означаваше да накара годеницата си да се връща до другия край на града с градския транспорт. Но ако й оставеше колата, с какво щяха да отидат те? С колата на Чистяков? За да накара Настя да седне зад волана, трябваше да се намират в извънредна ситуация, а Чистяков нямаше да повери автомобила си на никого, освен на жена си, това беше проверено многократно. А, да, Селуянов каза нещо…
— Колянич, ти сериозно ли каза, че ще дойдеш с нас?
— Абсолютно. Ще ме вземете ли?
— Тогава ти ще ни закараш.
— Ами аз? — начаса се обади Валентина.
— Слушайте, вие съвсем ме оплетохте с вашите превозни средства! — ядоса се Настя и с рязко движение дръпна ципа на якето си. — Буржоа такива, отучихте се да се возите с метрото. Ириша, ще закараш ли Валя?
— Разбира се — отговори Ирина.
Чистяков отиде при жена си, леко я прегърна, потърка брадичка в темето й.
— Асенка, тръгвай и за нищо не се тревожи, ние тук с момичетата сами ще се оправим — кой кого ще вози.
Коля Селуянов познаваше Москва толкова добре, че можеше да пътува из нея със затворени очи. Градът, в който се бе родил и бе прекарал целия си живот, беше неговата голяма, стара и непреходна любов, той помнеше не само разположението на улиците, пресечките и най-малките улички, както и пътните знаци, но и историята на много сгради.
— Тази сграда е строена от застрахователното дружество „Русия“, строителството е завършено през хиляда деветстотин и втора година — с увлечение разказваше той, докато шофираше по Шчолковское шосе към „Садовое колцо“. — В нея е имало собствена електростанция и осем парни котела за снабдяване с топла вода и отопление. Преди сто години! Можете ли да си представите?
— Не мога — избоботи Юра. — Сигурно не са им изключвали водата всяка година за по два месеца, както на нас.
— А с вода сградата се е снабдявала от артезиански кладенец, а не от градската система — продължи Селуянов.
— Аха, и не е имало хлор и ръжда, както сега. Ирка през ден чисти ваната, от тази вода стените й вече са оранжеви.
— Коротков, престани да мърмориш — помоли Настя. — Да, признавам, че ти провалих почивния ден…
— Първия от два месеца насам — вметна той.
— Е, и какво, сега ще ме мразиш заради това през останалия си живот? Нали аз не броя колко почивни дни ми провали ти, като предаде под мой контрол случая на Шчоткина. Макар че можеше да го дадеш на някого другиго.
— Я вие двамата, стига сте се джавкали — помоли Селуянов. — По-добре чуйте. В тази сграда е живял един много известен лекар — Сава Никитич Богданов. Знаете ли с какво се е прославил? Майсторски кърпел ранени при падане жокеи. И всички хиподрумни дейци, особено онези, които имали собствени конюшни, са го носели на ръце и са треперели над него. А после щафетата поел неговият син — Борис Савич, и се е случвало в тази сграда да идва самият Лаврентий Павлович Берия, защото бил голям любител на конните състезания. Така че това място може да се нарече историческо. А пък синът на Борис Савич станал известен в цялата страна с книгите си за различни пламенни борци и ние всички в ученическите си години сме чели тези книги. Поредицата „Факел“, помните ли?
— Не помня — тросна се все още ядосаният Коротков.
— Е, аз теб не те и питам, ти през целия си живот си прочел две книжки и половина, от които едната е букварът, а другата — Наказателният кодекс. Ами ти, Настюха, наистина ли и ти не помниш?
— Помня — позасмя се Настя. — Късметлия си ти, Коленка.
— Защо?
— Ами защото сега отиваме точно при този Богданов. Така че заветната ти мечта ще се осъществи и ти със собствените си крака ще минеш по пода, по който е стъпвал кракът на Берия.
— Стига бе! — изненада се Селуянов. — Това се казва късмет. Чакай, ама Богданов нима е жив?
— Ами май е жив, вярно, преди половин час заради него са извикали „Бърза помощ“, но да се надяваме…
— Аз не в този смисъл — прекъсна я Селуянов. — Мислех, че е умрял отдавна. Вече петнайсетина години не са излизали негови книги. Сигурно е на преклонна възраст.