— Е, не чак на преклонна, доста по-млад е — усмихна се тя. — Само на седемдесет и две, ако не греша. Направо младеж.
— Значи са искали него да убият, но не са го убили?
— Не, Коля, убили са неговата домашна помощница. Коротков, още ли си ядосан, или вече можеш да слушаш?
— Добре, казвай — смили се Юра. — Така и така вече сме тръгнали…
От тримата свидетели двама бяха непригодни за разговор: Глеб Борисович — благодарение на усилията на лекаря от „Бърза помощ“ — вече се чувстваше сравнително добре, но при най-малкия опит да го заговорят за случилото се посягаше за лекарство; Екатерина Сергеевна беше изпаднала в нещо като ступор и отговаряше на въпросите добросъвестно, но несвързано. Само Василий запазваше самообладание и отговаряше относително разбрано.
На въпроса на Настя кога са убили Глафира Митрофановна, Славчикова бе отговорила по телефона „току-що“, но се оказа, че всъщност не се знае кога е станало убийството. Съавторите се събрали за поредното си съвещание, в три часа, както обикновено, обядвали, след което продължили литературните си дебати, а Глафира отишла в кухнята да мие съдовете. Към четири и половина Глеб Борисович повикал домашната помощничка — искал чай, но Глафира не се отзовала на повикването, тогава Богданов помолил Василий да отиде до кухнята и да предаде молбата му. Именно в кухнята младежът открил трупа на старата жена — била удушена с мъжки колан. Настанала суматоха, на Глеб Борисович му прилошало, Василий извикал лекар, а Катерина през това време се обадила на Каменская, така че думите „току-що“ се отнасяли не за смъртта на Глафира, а за момента на откриването на трупа.
С обяда било приключено към четири без петнайсет, оттогава те не били виждали Глафира и можело да се смята, че тя е била убита между този момент и четири и половина. Убиецът е влязъл през излизащата от кухнята врата към задното стълбище, външният оглед не бе установил следи от взлом, тоест, той или е имал ключ, или Глафира му е отворила. Защо ли? Имала е уговорена среща с някого и е очаквала гостенина? Или е чула зад вратата подозрителен шум и е излязла да види какво става?
Селуянов хъмкаше, докато обикаляше апартамента, надничаше в стаите, мереше с крачки дължината на коридора. Коридорът беше дълъг — дванайсетина метра, и разделен по средата с врата. От входа до вратата се намираше частта за гости: от едната страна на коридора — стаята с камината, от другата — кабинетът на Богданов, просторната трапезария с еркер и гардеробната, която навремето е изпълнявала функцията на приемна на дядото и бащата Богданови. След вратата идваше „господарската“ част на жилището: две спални, баня, тоалетна, кухня и малка стая за прислугата, в която някога е живяла, а сега понякога е оставала за през нощта Глафира Митрофановна.
Василий си спомни, че когато отишъл да извика Глафира, вратата между първата и втората част на коридора била затворена, а вратата към кухнята била открехната.
— Коля, аз ще отида в кухнята, ще затворя двете врати, а ти ме повикай от кабинета — помоли Настя.
Тя тръгна към мястото на убийството (слава богу, медиците и експертите бяха завършили работата си и трупът бе отнесен), като машинално отброяваше крачките от фотьойла, в който по време на срещата на съавторите е седял Богданов. Получиха се шестнайсет крачки до вратата на кухнята и двайсет и две — до мястото, където бе лежал трупът. Повече от достатъчно разстояние, за да не се чуе нищо през двете затворени врати: нито звукът от отварянето на вратата към задното стълбище, нито шумът от борбата, нито тропотът от падащото тяло.
— Страшно е, нали? — чу тя глас зад гърба си.
Трепна и се обърна. Василий. Бе влязъл след нея и грижливо бе затворил вратата след себе си. На Настя това не й хареса.
— Защо да е страшно? — дежурно попита тя, колкото да каже нещо и да не издаде обзелия я смут.
— Мръсните съдове са в мивката, а ето тук, върху кърпата, са чистите. Аз спрях водата, а когато… е, разбирате… водата е течала от крана, сигурно баба Глаша тъкмо е миела съдовете, а той… Хлябът не е прибран в кутията, маслото е на масата, а не в хладилника. Сякаш, докато е шетала, за момент е излязла от кухнята и ей сега ще се върне. А тя няма да се върне… никога…
Внезапно момчето се разплака, захлупи лицето си с ръце и зарида тихо и някак много по детски. Отдалече се чу гласът на Селуянов, той викаше силно: „Каменская! Настя!“. Не се чуваше много добре, все пак вратите бяха солидни, дебели, а стените покрай коридора бяха плътно покрити с картини и снимки в рамки — каква ти тук акустика.