— Недейте, Вася — ласкаво каза Настя, — сега няма какво да се направи. Остава да се надяваме, че тя не е успяла сериозно да се уплаши и не се е мъчила много. Сигурно добре се е отнасяла към вас?
Той мълчаливо кимна, избърса си очите и я погледна. Очите му бяха мокри и нещастни, но същевременно в тях се четеше дързост и неприязън. „Неприятно му е, че се разплака пред чужд човек, и то жена“ — разбра Настя.
— Баба Глаша ли? Да, добре. Инак тя, освен своя Глебушка, не обичаше никого, той й беше светлинката в живота. Седемдесет години са прекарали заедно. Но към мен тя наистина се отнасяше добре.
— А към Екатерина Сергеевна?
Настя питаше просто така, тя разбираше, че това няма никакво отношение към разследването на убийството. Каквито и да са били взаимните чувства на писателите и старата домашна помощница, никой от тях не беше я убил, те постоянно са си били пред очите. Освен ако не са я убили и тримата. Но така става при Агата Кристи, а не в днешния московски живот.
— А, тя не обичаше Катерина и дори не го криеше. Вярно, баба Глаша винаги беше учтива с нея, любезна, но кого можеше да измами това?
— Защо? С какво не й беше угодила Екатерина Сергеевна?
— Нямам представа. Ами аз с какво съм й харесал? И това не можем да знаем.
— Василий, вие умеете ли да падате?
— Да падам ли? — учуди се той. — В какъв смисъл?
— В най-прекия. Както падат спортистите или каскадьорите. Можете ли да паднете на пода, да се проснете?
— Мога. Но ще ме заболи.
— Разбирам. — Настя прикри неуместната си усмивка. — Ако нямаше да ме заболи, щях да падна аз.
— Вие искате да падна, както е паднала баба Глаша?
— Искам. Ако може — добави тя.
Трябва да се отбележи, че Василий падна доста ловко. Полежа няколко секунди, стана, въпросително погледна Настя.
— Достатъчно ли е? Или искате пак?
— Пак. Ако не ви затруднява, идете до вратата към задното стълбище, после от вратата бързо елате тук и паднете. Ще можете ли?
— Защо да не мога? — сви рамене той.
Тогава Настя схвана, че Василий носи на краката си чехли, а убиецът едва ли е бил по чехли или бос, най-вероятно е бил с обувки.
— Почакайте, Василий — спря го тя. — Може ли да си обуете обувките?
Василий отиде в антрето да ги вземе. Когато се върна, лицето му отново беше напрегнато и той се стараеше да не среща погледа на Настя.
— Баба Глаша… тя не разрешаваше с обущата от улицата… а сега, значи, може… Сега я няма и всичко може…
„Господи, колко е нежен — помисли си тя с неочаквано съчувствие. — Ако човек слуша Катерина, той се прави на супермен, а всъщност е истинско дете. Твърде рано са го откъснали от родителите му и той се е привързал към старицата, превръщайки се в неин любимец. Сигурно го е глезела, все е гледала да му сложи в чинията най-вкусното парче, наричала го е Васенка. И сега той страда, сякаш е загубил родната си баба.“
— Е, какво, да тръгна и да падна ли?
— Тръгнете и паднете — кимна тя. — Да, щях да забравя, отворете и вратата към стълбището, после я затворете, сетне тръгнете и паднете. Само че вървете бързо, енергично.
— Да, да, разбрах.
Той стори всичко, за което го помоли Настя, после, пак по нейна молба, стана от пода, направи няколко бързи крачки към вратата, отвори я, излезе на площадката.
Те се върнаха в кабинета. В стаята с еркера следователят и двамата оперативни работници, дошли от „Петровка“, се опитваха да разговарят с Богданов и Катерина, а в кабинета седяха Коротков и Селуянов.
— Е, какво? Чухте ли нещо? — попита Настя.
— Не сме се ослушвали, разговаряхме — отговори Селуянов.
— Ами и ние разговаряхме — намеси се Василий. — И не сме се ослушвали специално.
— А аз те извиках, както ме помоли — докладва Коля.
— Силно ли извика? — попита тя.
— В рамките на разумното. Не съм крещял, разбира се, но виках силно. А ти не чу ли?
— Чух.
Значи, ако Глафира Митрофановна е викала силно за помощ, по-скоро са щели да я чуят. Но тя не е викала. Вероятно нападението е било толкова внезапно, че тя е успяла само да направи няколко крачки назад, но нищо повече. От страх гласът й е секнал и тя не е могла да издаде нито звук. Или не е било така? Тя е очаквала гостенина, отворила му е, разговаряла е с него, а после той я е удушил. Обикновен разговор определено не би могъл да се чуе в кабинета, тя току-що провери това.
— Да вървим в кухнята, да огледаме по-внимателно — предложи Коротков. — Защо да киснем тук? Местопрестъплението определено е там.
Върнаха се в кухнята, подире им се лепна и Василий. Настя се опита да огледа обстановката с неговите очи: недоизмити съдове, неприбрани в хладилника продукти, тенджера със свален капак, кърпа, захвърлена на пода. Вероятно за Василий е било наистина болезнено да гледа това. „Сякаш е излязла за малко и сега ще се върне…“