Вратата се отвори и в кабинета нахлу разчорленият Коротков. Я виж ти, Настя дори не беше предполагала, че той е още тук.
— Какво е станало? Защо крещиш, като че те колят?
— Толкова силно ли беше? — уплаши се тя. — Чуваше се в коридора, така ли?
— Не бе, нищо не се чува там. Току-що ми звънна Чеботаев, каза, че си в криза и си му крещяла. Какво ти става, приятелко? Да не се е случило нещо?
— А, значи се е оплакал от мен — ядно процеди тя през зъби, чувствайки, че ей сега ще се разплаче от срам.
— Не се оплакваше, уплашил се е.
Коротков придърпа един стол, яхна го, както обикновено, и я погледна внимателно.
— Той се е уплашил, Асенка, защото ти по принцип никога не крещиш, и Андрюха, който те познава от доста години, си е помислил, че си изпаднала в истерична криза и се нуждаеш от помощ. Затова ми се обади. Е, какво, трябва ли ти помощ?
Настя въздъхна дълбоко, почака да изсъхнат сълзите й, смутено огледа отрупаното с листове бюро.
— Юра, кажи ми защо правя това?
— Какво именно?
— Ами ето това, това. — И раздразнено и отчаяно бръсна листовете от бюрото.
Картичките се пръснаха, листовете се разлетяха по пода, тихо и глухо изтропаха падналите цветни моливи, с които Настя бе подчертавала информацията.
— Всичко това… За какво го правя, а? На кого е потрябвало?
— Е, щом си го правила, сигурно в това е имало някакъв смисъл, някаква идея — спокойно предположи Коротков.
— Няма никакъв смисъл, нито някаква идея. Това са просто жалки напъни да се правя на професионалист, разбираш ли? Натоварих колегите с работа, те хвърлиха за събиране на информация сума ти време, после и аз се взирах в това и си блъсках главата — и всичко напразно. Защото съм стара, ненужна никому кранта, която никога вече няма да измисли нещо свястно.
— Такааа… Започва се — проточи той. — Отново, така ли?
— Никакво отново. Ако съм предложила погрешна версия и цялата работа по нейната проверка не е дала резултат — пак бива, това е нормално, без такива неща не се стига до разкрития. Но след като колегите са ми донесли информация, в която има всичко необходимо, а аз не го виждам, не мога да го намеря, не го усещам, значи — край, дотук. Наистина ми е време да си вървя.
— Време ти е да си лягаш, а не да се пенсионираш. Хайде, приготви се, облечи се и излизай, след десет минути слизам и аз, ще те закарам. И повече да не съм чул такива приказки, разбра ли? Ах, ти, мъко моя — обречено въздъхна Юра. И добави: — Мъко моя истерична.
Настя мълчаливо го сподири с поглед до вратата, посегна към телефона и се обади на Чеботаев. Трябваше да се извини. После внимателно събра разпилените по пода листове и ги подреди в папките. Десет минути отдавна бяха минали, но нищо, тя знаеше, че десетте минути на Юрка обикновено означават половин час. Облече си якето, взе дървения дядка, повъртя го в ръце, вдигна го до очите си. Мале мила, под селската рубашка той имал страхотни мускули! Как не беше забелязала това по-рано? С такава мускулатура би могъл да излезе насреща на много младежи. А тя: дядко, деденце…
Усмихна се на дядката и на своите мисли, угаси лампата, заключи вратата и бавно тръгна по дългия коридор към стълбището.
В деня на погребението на Глафира Митрофановна валеше дъжд, ситен, студен и непрестанен. На гробищата имаше малко хора: Богданов, Катерина, Василий, двете съседки на Глафира от общото им жилище и още няколко души. Настя стоеше встрани и тихичко си говореше със Серьожа Зарубин, когото Афанасиев беше включил в групата, работеща по делото за убийството.
— Ей онзи възрастният чичко — кой е?
— Братовчед на Богданов, Григорий Александрович Черевнин — веднага отговори Зарубин, след като надникна в мъничкото си тефтерче. — Виж колко далече от нашия писател е застанал и не го заговаря. Явно отношенията им не са много…
— Виж ти, братовчеди, а колко си приличат — промърмори Настя, разглеждайки високия белокос мъж. — Сякаш са братя.
— Защото майките им са били близначки — поясни Серьожа, който, както винаги, вече бе успял да се запознае с всички и всичко да проучи. Как ли успяваше този човек? — Виж, до братовчеда е застанал един друг мъж. Виждаш ли го? Ей онзи, с черното палто.
— Виждам го — кимна тя. — Кой е той?
— Синът на Богданов — Иля Глебович. А стои до вуйчо си, не до баща си. С тях има и една млада жена. Това е Лада, дъщерята на Богданов от втория му брак. Живописна групичка, нали? Какъв характер трябва да имаш само, за да разпъдиш всичките си роднини, а! Всички те са дошли да изпратят Глафира, а с писателя не разговарят.