— А защо са се изпокарали?
— Нямам представа. Но фактът е налице: братовчедът, синът и дъщерята — отделно, сякаш той няма на този свят никого освен тези драскачи. Ще ти кажа нещо повече: аз претърсих жилището на убитата, по-точно стаята, в която е живеела. Нали разбираш, за някакви бележки със заплахи или нещо такова… Ами че там имаше цяла купчина семейни снимки на Богданови, и то явно отлепени от албум. Нали си спомняш, навремето, много отдавна, снимките се лепяха с лепило, чак после се появиха прорезите в албумите, а сетне и прозрачните джобове. Поразпитах дъщерята на Богданов за убитата, покрай това й показах и снимките, та тя ми каза кой кой е на тях. И братовчедът Григорий Александрович е там, и първата съпруга, и синът от първия брак, и втората съпруга, и дъщерята от втория брак. Тук-там се мярка дори самата Глафира Митрофановна, явно тя е отгледала не само Глеб, но и децата му. Съпругите на Богданов са били супер, коя от коя по-красиви. И аз си залагам главата, че самият Богданов няма такива снимки, явно се е изпокарал с всички и дори не е искал да държи снимките им вкъщи, отлепил ги е от албума и е искал да ги изхвърли, но Глафира ги е запазила. И добре е направила. Че може ли да изхвърлиш спомените? Те винаги остават у теб, независимо дали ще изхвърлиш снимките, или ще ги съхраниш.
Той помълча и приглушено добави:
— Какво тихо погребение, нали? Рядко се виждат такива. Никой не ридае, не се тръшка, не се хвърля върху ковчега. Струва ми се, че и никой не плаче.
Серьожа грешеше. Плачеха старите съседки, но толкова тихо и сдържано, че почти не се чуваше. Плачеше и Василий Славчиков. Но това сякаш не се броеше, защото младежът беше пийнал.
Гробищните служители затрупаха гроба, сложиха два венеца — от Богданов и от сина му, стариците сложиха цветенца — не им беше по джоба да поръчват венци. Последен при пресния гроб се приближи Василий с голям букет разноцветни хризантеми — от самия него и от Катерина.
Тримата тръгнаха към изхода.
— Винаги съм бил сигурен, че Глафира ще погребе мен — каза Богданов. — А излезе, че аз я погребах.
— Но тя е много по-възрастна от вас — предпазливо отбеляза Катерина. — Тя трябваше да си отиде по-рано.
— Глаша я имаше винаги. Откак помня себе си, оттогава помня и Глаша. Баща ми загина, мама почина, а тя беше до мен. Струваше ми се, че така ще бъде вечно. Ах, Глаша, Глаша… Как мислите, Катя, страхувала ли се е от смъртта? Дали е мислила за нея?
Катерина вървеше мълчаливо и гледаше в краката си. Нямаше отговор. За сметка на това отговор имаше Василий.
— Баба Глаша не искаше да умре преди вас, често ми е говорила за това. Страхуваше се, че ще ви причини много грижи с нейното погребение. Не искаше да става така.
— Тя какво, с теб ли е разговаряла за това? — ревниво попита Богданов.
— Ами да. Защо? Не биваше ли? — веднага се озъби Василий.
— Не е там работата. Защо с теб, а не с мен?
— Не знам. Че и какви ли разговори бяха, помислете, Глеб Борисович. Ще надникна в кухнята, ще приседна за пет минути, а тя ще ми налее чай, ще ми даде пирожка, ще си кажем три приказки — и толкоз.
Катерина хвърли доволен поглед към Василий. Може би не е права да го смята за глупав и повърхностен? Ето на, долови ревността на Богданов и бърза да го успокои. Ама и маестрото си го бива: човека вече го няма, току-що го погребахме, а той се сети да ревнува — че не била споделила с него съкровените си мисли, а ги била обсъждала с някакъв си там Вася. Господи, та нима това има някакво значение?
Нищо няма значение. Смъртта на Глафира, кой знае защо, подчертава това особено ярко. Какво значение има дали справедливостта ще възтържествува или не? Какво ще се промени, ако тя възтържествува? Нищо. Хората, както са живели, така и ще си живеят. Колите ще пътуват, птиците ще летят, ще вали дъжд, после сняг, после ще стане топло и ще дойде лятото. А после отново ще вали студен безкраен дъжд. А после ти ще умреш, ще те положат в дървен сандък и ще те заровят в дълбока мокра яма. Или ще те изгорят в крематориум. Няма да има други варианти. Не може да живееш вечно, рано или късно ще трябва да си тръгнеш. И в момента, когато си тръгваме, всички наши мисли за справедливост изведнъж ще ни споходят в съвършено различна светлина и ние ще разберем, че сме вземали за справедливост личните си амбиции и цял живот сме се занимавали с опити да си отмъстим или да си го върнем на хората за обидите, които са ни нанасяли. Защо? За какво сме губили това време и сили, вместо да се радваме, да обичаме, да отглеждаме децата си, да изпитваме удоволствие от работата си? Нашите дребнави, жалки представи за някаква митична справедливост са ни карали да извършваме постъпки, които са отровили живота ни, и без това кратък.