Трябва да отстъпим, докато не е станало късно. Трябва да престанем да мислим за това, да престанем да доказваме нещо си на някого.
Но нали раните са толкова болезнени… Раните, оставени от унижението, измамата, несправедливостта. Какво да правим с тях? Да плюем на всичко и да забравим? Пък те нека си болят? А кой е казал, че те ще престанат да болят, ако направим това, което смятаме за възтържествуване на справедливостта? Раните ще останат, и споменът за измамата и унижението също ще остане, само че към всичко това ще се прибави и разбирането, че в отговор на причинената ни болка ние също сме причинили болка на някого. Това е то. И никакво облекчение. Само ни се стоварва още едно бреме.
Отстъпи. Не прави нищо повече. Нека всичко остане, както си е. И няма никакво значение добре или зле живее човекът, който ти е причинил болката. Защото тази болка е твоя, тя живее в теб и това е твой проблем, а не на човека, който ти я е причинил. А щом не е негов проблем, нищо няма да се промени, каквото и да правиш ти. Може онзи, който те е обидил, да се почувства зле, но твоят проблем ще си остане с теб, никъде няма да отиде. Щом някога са те унижили, никакви твои действия няма да отменят това, то вече се е случило, раната вече е нанесена и боли. И няма значение дали ти ще унижиш онзи човек в отговор, или ще забравиш за него. Все едно… рано или късно ще умреш и върнатото унижение няма да увеличи живота ти с нито един ден. И той, човекът, който те е обидил, също ще умре.
Нищо няма значение.
Владислав Стасов винаги будеше у Настя усещане за стабилност и непоклатимост. Огромен, почти два метра, и никога неуниващ, той внасяше на своите широки рамене във всяко помещение, дори най-тясното и опушеното, освежаващата енергия на собствената си убеденост, че всичко е наред и тепърва ще става още по-хубаво. И стените сякаш отстъпваха пред него, и въздухът ставаше свеж и ободряващ, и неразрешимите проблеми започваха да изглеждат напълно разгадаеми и незначителни. Вярно, енергията на собствената убеденост беше толкова силна у Стасов, че в редките дни, когато той все пак падаше духом, околните имаха чувството, че е дошъл краят на света.
Той нахлу в кабинетчето на Настя, като се отръскваше и пръхтеше като едър рунтав санбернар.
— В такъв дъжд човек трябва да си седи вкъщи и да се наслаждава на хубав екшън, а не да се мотае по улиците — оплака се той.
— В свободното си време ти трябва не да гледаш екшъни, а да четеш книжки на синчето си — върна му шегата Настя. — Ха, и това ми било баща. Хайде, разказвай.
Стасов хитро примижа, прицели се и я чукна с пръст по челото.
— А ти не ме критикувай, ненагледна моя, за тази работа си имам жена. Ще ти разкажа, ако ми обясниш защо пращаш тази писателка при мен, а после се интересуваш от подробности. Да беше свършила работата сама. Обаче не, стовари всичката черна работа върху мен, а аз сега да се отчитам. Така е, нали?
— Не е така, Владик. Когато Славчикова беше при мен, още нищо не се беше случило. А после в нейно присъствие убиха човек. И в присъствието на неин роднина. Там е имало и трети свидетел. И всичките трима твърдят, че нищо не са видели или чули. Може да е истина. А може и тримата да лъжат и да се прикриват взаимно. Аз имам подстъпи към Славчикова: тя потърси мен, срещнахме се, затова с нея ще се оправям сама. С Василий обаче нищо не е ясно, особено ако се вземе предвид разказаното от Екатерина Сергеевна за бомбата играчка. И преди да пристъпя към момчето, искам да понабера информация. Убедих ли те?
— Напълно — кимна Стасов. — Значи така, Анастасия Павловна. През седмицата, изминала, след като Екатерина Сергеевна Славчикова се обърна към мен, обектът на име Василий Владимирович Славчиков е водил разпилян живот, неподчинен на никакъв ред. Лягал си е късно, ставал е още по-късно, в сряда и събота е посещавал писателя Богданов, в сряда, а после в четвъртък и петък се е срещал с дами на различна възраст и от различен калибър. Едната от тях работи в нощен клуб, втората се труди в „Мосфилм“ като гримьорка в творческото обединение „Панорама“, третата, най-възрастната, е редакторка в издателството, което публикува романите на Василий Богуславски. Всичките три срещи са от сексуален характер.
— Ти откъде знаеш? — насмешливо попита Настя, която си отбелязваше на листче разни неща от разказа на Стасов. — Да не си им светил?
— Обиждаш ме, любима — нацупи се Владислав. — Светенето е от миналия век. Техниката се развива бързо. И изобщо, ако ще се подиграваш, спирам да говоря.