— Какво псе? Кого изяде?
Продавачът най-сетне откъсна поглед от тълпата зрители и обърна внимание на Зарубин. Серьожа най-много се страхуваше, че ей сега ще дойде някой веселяк турист, ще види красивата фигурка и на бърза ръка ще я купи за петдесет долара. Би било невъзможно той да попречи на покупката, без да избухне скандал, а за какво му е скандал на Серьожа? Не му трябваше никаква шумотевица. А ако не попречеше, фигурката щеше да отпраши, иди че я търси после… А продавачът ще отрича всичко: покупката не е оформена документално и този пъпчив гений на амбулантната търговия ще каже, че и хабер си няма за някакъв си ринда. Със сигурност има и разрешение за търговия, а и да няма, това ще значи, че местните ченгета са подкупени и няма да дадат на Серьожа да го тормози.
— Абе моето псе, ротвайлер, ужасно свирепо животно. Грабна фигурката със зъби, кръц — и го разполови — вдъхновено лъжеше Сергей, дори без да се опитва да осмисли дали здрави кучешки зъби могат да прехапят калаено изделие. — Тъстът — в несвяст, тъщата — в истерична криза, а жена ми вика: търси фигурката където щеш и без нея не се прибирай. Та ето, търся я вече втори месец.
Теоретично погледнато, би могъл да измисли и по-простичка историйка, без кучешко-припадъчни елементи, но за Серьожа най-важното беше да не казва, че риндата е бил откраднат. Защото тогава продавачът щеше да се уплаши, че човекът, който му е дал фигурката, я е откраднал, и тогава може да се изправи пред перспективата за образуване на наказателно дело заради продажба на крадено. Не биваше да плаши продавача, защото той можеше изобщо да откаже да разговаря с него. И по никакъв начин нямаше да предаде човека, който му бе донесъл риндата, щеше да се опъва до последно и да разправя, че е намерил фигурката на улицата. А после щеше да звънне на когото трябва и да предупреди, че някакъв тип се интересува от кражбата. И е напълно възможно да е милиционер. Ето това Серьожа никак не искаше да се случи.
— Слушай, семейният ми живот се руши… Не, приятелю, аз разбирам, това ти е бизнесът, не ти е изгодно да продаваш евтино, и бездруго ми правиш отстъпка, все пак двайсет не са петдесет, но аз нямам и двайсет. Тоест, разбира се, имам шестстотин рубли, но ако ги дам, до заплата ще трябва почти да гладувам. Какво да правя, а? Ще ме посъветваш ли нещо?
— Че какво мога да ви посъветвам? — слисано каза мършавият амбулантен търговец, смазан от тежестта на стоварилата се върху Зарубин мъка. — Не знам откъде може да се намери по-евтин.
— А от мястото, откъдето ти си взел риндата? Магазин ли е… или може би някакъв склад? Може би там има още? Аз бих прескочил дотам, може да ми го дадат по-евтино.
— Не съм го взел от магазин, един познат ми го донесе.
Е, слава богу, помръднахме от мъртвата точка. Трябва да притиснем търговеца, докато още не се е опомнил.
— А той няма ли още? Или може би знае някое място…
— Не знам, не съм го питал.
— Хайде да го попитаме. Знаеш ли му телефона?
Зарубин с готовност извади от джоба си мобилния телефон и се приготви да набира.
— Не, не му знам телефона. Той идва при мен понякога, предлага някои неща, аз ги вземам, ако ми харесат.
— Слушай, друже, как да го намеря, а? — Сергей направи най-жалната физиономия, която можа. — Нали разбираш какво става с мен… Хващам се за всяка сламка, жена ми всеки ден ме тормози, почерни ми живота. Даже заплашва да заведе кучето във ветеринарната лечебница, за да го приспят, ако не намеря риндата. Тя от самото начало не обича кучето ми, а сега съвсем озверя.
Явно момчето не беше равнодушно към кучетата и думите, че ротвайлерът може да бъде приспан, свършиха работа.
Зарубин се отдалечи на няколко метра от търговеца, сля се с тълпата и се обади по мобилния на Петя Илин, каза му да го чака в колата и да не се показва. След пет минути Петя отиде при пъпчивия разпространител на сувенири и купи риндата. Вярно, вече за хиляда рубли, но това все пак беше по-евтино, отколкото за чужденците.
Лесно намериха наркомана Мишаня Шарило, по прякор Муцуната — той постоянно се мотаеше из пазара и не се криеше особено от когото и да било. Оперативните работници го задържаха и го доведоха в най-близкото до пазара управление, за да си поговорят с него за преходността на живота. Момчетата бяха опитни и разбираха, че Мишаня е крадец и наркоман, но далеч не и убиец. Ето защо го задържаха без много шум, просто отидоха при него и го помолиха да се дръпне с тях настрани да си поговорят. Мишаня дори не помисли да се опъва: слава богу, не носеше дрога у себе си, напоследък не беше вършил нищо сериозно, а по старите дела всичко отдавна беше забравено, откраднатото — продадено, парите — похарчени, така че защо да не си побъбри с ченгетата? Никакъв риск, а може и да му бъде приятно.