Гласът й се извиси до вик, но тя не забеляза това и се сепна едва когато видя изумените очи на Коротков.
— Извинявай, Юрик — смотолеви виновно тя. — Нещо с нервите ми… не е в ред…
— Добре де, както и да е. Аз разбирам, че не крещиш на мен, а на обстоятелствата.
Коротков отдавна си бе тръгнал, а Настя още седеше зад бюрото, обхванала главата си с ръце, и мислеше. За нея вече не беше важно кой е убил старицата, на първо място излизаше въпросът: защо я е убил? За какво? Нима това е професионална деформация, в резултат на която се притъпява стремежът да се намери и накаже виновният, появява се равнодушие към справедливостта, а страшно престъпление като убийството буди чисто изследователски интерес: заради какво се вършат убийства днес? С какви мотиви?
Не, това не е така, не може да е така. Просто са съвпаднали две престъпления, две убийства: на Елена Шчоткина и на Глафира Митрофановна Лаптева — и по двете престъпления мотивът е пълна загадка. И докато в случая с Шчоткина има поне предположения, макар и недоказани засега, в случая с Лаптева няма абсолютно нищо.
Между другото, какво става с делото на Шчоткина? Дали Чеботаев е свършил нещо, или не е успял? Къде е информацията за пионерските лагери? Къде е последният любовник на Шчоткина, който още не е установен?
Тя набра номера на мобилния телефон на Андрей.
— Почакай три минути, аз ей сега — бързо каза той в слушалката.
— Какво значи „сега“? — не разбра тя. — Ще ми се обадиш ти ли?
— Не, вече вървя по коридора. Трябва само да прескоча за две думи до отдел „Въоръжени грабежи“ и после веднага се връщам.
Вероятно двете думи станаха двеста, защото Чеботаев дойде чак след половин час. Но Настя, потънала в размислите си, не забеляза това.
— Ето — сложи той пред нея прозрачна папка, — това е всичко, което можах да науча. А за което не можах — извинявай.
— А можеш ли да не усукваш? — предложи тя. — Можеш ли да кажеш по човешки?
— Накратко казано, Сафронов и Шчоткина три години поред са ходили в един и същ пионерски лагер. Лагерът наистина е на Академията на науките, разположен е на Волга, край Астрахан. Тук си уцелила. В папката се намират списъците на децата за всичките три години, разделени по отряди. Отделно — списъците на командирите, и отделно — на персонала: възпитатели, водещи занятия в кръжоците, педагози, готвачи, лекари, медицински сестри, техници, шлосери, електричари и други подобни.
— Ами хората? Живите хора? — нетърпеливо попита Настя. — Намери ли поне един, който е бил в лагера едновременно със Сафронов и Шчоткина?
— Такива още не съм търсил, Настя, нямах време. Да се разкъсам на части ли? Докато се мотаех в академичните архиви и търсих списъци, знаеш ли колко време изгубих? И колко престъпления са извършени на моята територия през тези дни? Вие на „Петровка“ вземате по един случай на седмица, избирате си ги по свой вкус, а ние на „територията“ — каквото се случи, все е наше, вземайте каквото ви дават.
— Добре де, не се ядосвай — миролюбиво каза тя. — Попитах просто така. Нали не е нужно аз да разкривам престъплението, то няма да виси на моята глава.
— И ти не се ядосвай — уморено се усмихна той и тръгна към вратата. — Главата ми вече пуши, нямам време за нищо. Ще ти оставя списъците.
— Защо? — погледна го невинно тя и ококори очи.
— Хайде престани, Павловна, не ми късай нервите. Всичко разбираш.
— Добре — разсмя се тя, — марш оттук. Но бъди готов да ти звънна пак.
— Ще си изключа телефона — закани се Андрей вече от вратата.
Щом остана сама, Настя си направи кафе, взе цигара и извади от прозрачната папчица дългите по няколко страници списъци. Имена, имена, имена… Елена Шчоткина, 8 години, отряд 14… Елена Шчоткина, 9 години, отряд 13… Елена Шчоткина, 10 години, отряд 11… Егор Сафронов, 15 години, отряд 1…
Списъците бяха стари, отпечатани на пишеща машина, и екземплярът беше трети или дори четвърти, тоест, почти нечетлив. Много скоро очите я заболяха и Настя намали темпото на четене, да не би от умора да пропусне нещо важно.
И не го пропусна. Отначало дори не си повярва, извади от огнеупорната каса своите записки, после включи компютъра и още веднъж провери. Не, никаква грешка. Всичко е точно.
От страх да повярва в късмета си, за всеки случай влезе в интернет, набра нужното име и погледна какво има за този човек. Намери доста информация, нищо негативно, всичко много прилично.
Но какво е свързвало тези трима души?
ГЛАВА 11.
Все пак успяха да придумат следователя да пусне Вячеслав и Елизавета Боровенко срещу подписка, нещо повече, полковник Афанасиев лично обеща, че в тяхното жилище постоянно ще се намира служител на милицията, който отговаря с главата си съпрузите не просто да не се скрият от следствието, а и изобщо да не излизат от дома си.