А съпрузите Боровенко, на свой ред, говореха за някаква дама, връзката с която Богданов грижливо криел от своята домашна помощница. С тази дама той се видял в ресторант и й дал пари в замяна на нещо в плик. Боровенко дори предположили, че именно това са материалите на покойния Нестеров. Може и така да е. Ами ако не е така? Ако Богданов има някакви тайни дори от Глафира, която го е отгледала? А Глафира все пак е научила и си е платила точно за това? Също става като версия.
Освен това е имало, както свидетелстват Боровенко, и някакви други мъже с твърде подозрителен вид, които идвали при Богданов. Глеб Борисович явно се страхувал дали от тези двамата, дали от някого другиго, но не отворил вратата, макар да си бил вкъщи. Тази ситуация не е свързана с жената в ресторанта, защото Глафира не би трябвало да знае за нея, а за двамата мъже е била напълно в течение. Разбирала е кои са, защо са дошли и защо Богданов не е отворил. Нещо повече, заслужават внимание и репликите, които са си разменяли старицата и нейният работодател по повод на вкиснатия борш. Лаптева уверявала, че някой иска да ги отрови, а Богданов й казал да не говори глупости. Или изобщо не искал да обсъждат това. Може би мотивът за убийството на Глафира Митрофановна е свързан с това?
Богданов и неговите съавтори още не знаят нито за съпрузите Боровенко, нито за Погодин, нито за подслушването. В главата на Настя Каменская нямаше ясно разбиране на ситуацията, всичко й изглеждаше размито и объркано, нищо не се връзваше, логическите построения, които отначало й се струваха стройни и последователни, изведнъж й се виждаха несвързани и нелепи, водещи дори не до задънена улица, а до непроходимо тресавище, в което ясните и твърдо очертани факти и аргументи стават мътни и безформени. Ето защо Настя се страхуваше да не направи невнимателно движение, защото, когато под краката ти е блато, всяко усилие води до все по-голямо затъване. Тя не можеше да вземе решение: трябва ли да казва на съавторите, че някой ги е следил и е подслушвал разговорите им в жилището на Богданов? Е, да им каже ли? Или не?
Следователката Анисимова, която водеше делото за убийството на Глафира Лаптева, смяташе, че засега не бива да им казват нищо. И тя, както и Настя, нямаше аргументи нито „за“, нито „против“, защото нямаше яснота, но пък имаше твърда, изработена с годините позиция: колкото по-малко знаят участниците в процеса, включително свидетелите, толкова по-добре. Всяко изтичане на информация, съдържаща се в наказателното дело, тя възприемаше като лична драма и триеше сол на главите на детективите, ако й се стореше, че някъде са се разприказвали прекалено. А пък когато ставаше дума за свидетели, които — не дай си боже — могат да се превърнат в заподозрени, в тази ситуация всяка дума в повече за Анисимова беше категорично недопустима.
Веднъж-дваж Настя вече бе работила с нея. Анисимова, слаба, с ранни бръчки и зле боядисана коса, но с идеално стояща на тънката й фигура униформа, й изглеждаше прекалено корава, неотстъпчива и възгруба. Вярно си беше, следователката не подбираше много изразите си и изобщо не се стремеше всички да я обичат, затова обиждаше, без да си поплюва. При това във воденето на следствието беше предпазлива и извънредно внимателна, затова Настя, която не беше склонна да предприема резки прями действия и постоянно се съмняваше във всичко, лесно намираше общ език с нея. Двете бяха единодушни, че изобщо не е задължително свидетелите по делото за убийството на Лаптева засега да знаят за издирването на материалите на журналиста, макар че и едната, и другата нямаха убедителни доводи в полза на решението си. И това означаваше, че засега на писателите не бива да се задават никакви въпроси нито за тези материали, нито за фактите, станали известни благодарение на действията на съпрузите Боровенко.