— Но, Катюша, можех ли да предположа? — слабо се съпротивляваше Владимир Иванович. — И ти не си могла да знаеш със сигурност, нали не си гледала филма.
— Чела съм книгата! Заглавието е същото: „Пурпурните реки“. Дори за възрастен е тягостно за четене, а пък за гледане, особено за деца… И аз ти казах това сутринта. Володенка, струва ми се, че напоследък изобщо не ме чуваш какво ти говоря. Сякаш говоря на стената.
Тя имаше право и Славчиков разбираше това. Не, техният брак няма да се разруши, за нищо на света, той е луд по синовете си и колкото и да го дразни Катерина, няма да я напусне. Тя е добра, умна и не е виновна, че той вече не я обича. Или изобщо никога не я е обичал? Поддал се е на порива, дощяло му се е да поиграе на ценител на възвишени душевни качества и спасител на оскърбените.
Напоследък той все по-често си задаваше въпроса защо се бе оженил за Катерина. За това мислеше и сега, седнал в края на диванчето и хванал в ръка малката топла, леко влажна длан на сина си.
Вратата на стаята се открехна, вътре надникна Катерина и го привика с пръст. Владимир Иванович внимателно остави ръчичката на Антоша върху одеялото и на пръсти излезе в коридора.
— Трябва да изляза за двайсетина минути — съобщи му шепнешком тя.
— Какво се е случило?
Попита дежурно, защото така е редно. Никак не му беше интересно къде е тръгнала в единайсет и нещо вечерта „за двайсет минути“. Щом трябва, значи трябва.
— Една приятелка ми се обади, случило й се е нещо, иска да се посъветва с мен. Вече е пред къщи, но аз я помолих да не се качва, защото Антошка от толкова време не може да заспи. По-добре аз да сляза при нея.
Владимир Иванович, както обикновено, не обърна внимание на обяснението. Защо да слуша, щом не му е интересно?
Катерина си наметна палтото и тихичко излезе от апартамента. Владимир Иванович надникна при синовете си — май и двамата спяха — и отиде в кухнята да пие чай. Внезапно го жегна някаква тревога и той, кой знае защо, си спомни, че Катерина си взе чантата. За какво й е чанта, щом слиза за двайсет минути да поговори с приятелката си? Какво носят обикновено жените в чантите си? Портмоне, документи, козметика, цигари. Катя не пуши и изобщо нищо от изброеното не й трябва, щом слиза до приятелка… Ами ако не е приятелка, а някой мъж? Любовник. И тя се е приготвила да замине някъде с него. Но къде ще замине за двайсет минути? Добре, където са двайсет, там са и четирийсет, че и цял час, Катерина прекалено добре познава мъжа си и е сигурна: той ще се отнесе с разбиране към проточилия се разговор с приятелката. Нима тя го мами? Той тук се измъчва, тревожи се, обвинява се, че вече не я обича, а тя му изневерява. И тя не го обича, но изобщо не страда от това и не се тормози, а най-нахално му изневерява.
Всички тези мисли се мярнаха в главата му за миг и Владимир Иванович дори не успя да ги оцени и претегли, а вместо това дръпна завесата и излезе на балкона. Защо? Какво смяташе да види в единайсет и половина през нощта, през ноември, от височината на седмия етаж? Той не мислеше за това, просто направи каквото направи.
Катерина не се виждаше. Нямаше никакви две жени, които да стоят и да разговарят. Катя каза, че приятелката й пристигнала с нещо… С кола ли? Но по продължението на улица „Долгоруковская“ има безброй коли, върви че разбери в коя от тях седи жена му и кой е зад волана — мъж или жена. Габаритите на всички коли са угасени, така че от високото нищо не може да се различи. Но къде е Катя? Долу, в някоя от колите, или е заминала?
„Глупости — успокои себе си отрезвеният от студа Славчиков, — трябва да се стегна и да престана да се тревожа. Катерина и приятелката й стоят във входа, там е топло и светло. Защо в тази късна доба да киснат на улицата? Ама разбира се, тя е във входа. Там е.“