В този момент задната врата на една от колите се отвори, от нея изпадна нещо голямо и заоблено. Вратата се затръшна, колата рязко потегли, свърна към платното и отпраши. Голямото и заоблено нещо остана да лежи на асфалта и едва след няколко секунди вцепененият от ужас Владимир Иванович разбра, че там, сгъната одве, лежи жена му.
Втурна се надолу по стълбите, без да вижда стъпалата и забравил за асансьора. Болеше го дори да диша, страхуваше се да мисли и в този момент Владимир Иванович Славчиков представляваше просто един движещ се механизъм, конгломерат от молекули, изтръгнати от обичайната им среда и понесли се към неизвестното. Към пустотата.
Палтото на Катерина беше окървавено, в тъмното Славчиков не различи нищо друго. Той коленичи, пъхна ръка под тила й, повдигна главата, доближи лицето й до себе си. Жена му дишаше начесто и повърхностно, очите й бяха отворени, но гледаха някъде настрани.
— Катя, какво?… Кой?
Устните й помръднаха, но думи не се чуха. Къде е чантата й? Там трябва да е мобилният й телефон, сега той ще извика милицията и „Бърза помощ“… Или не, първо „Бърза помощ“, после милицията… Не, не така, трябва да се обади на 02, сега това е обединената диспечерска служба, те ще изпратят когото трябва. Чантата се търкаляше наблизо, Славчиков с усилие се справи с елементарната закопчалка, изтърси съдържанието направо на асфалта. Ето го телефона. Но защо пръстите изобщо не го слушат? Не може и не може да улучи нужния бутон… Най-сетне стана!
— Потърпи, Катюша, сега всички ще дойдат — и „Бърза помощ“, и милицията, ще ти помогнат — успокояващо заговори той, като продължаваше да крепи с една ръка главата на жена си, а с другата я галеше по студената буза. — Всичко ще се оправи, ще видиш, обещавам ти.
Устните й отново помръднаха и Славчиков замълча, втренчено загледан в лицето на Катерина, и напрегнато заслуша.
— Какво има, Катюша? Искаш да кажеш нещо ли? Помълчи, пази си силите, после ще ми кажеш всичко…
— Не бива животът да се похабява заради възмездието — каза тя тихо, но много отчетливо. — Аз се отказах. Нищо няма значение. Само любовта…
Той нищо не разбра. Думите му бяха познати, но независимо от това, той не разбра нищо. И много се уплаши.
— Какво? — попита Владимир Иванович.
Но Катерина не отговори. Тя изгуби съзнание.
Настя не можа да поспи. Към полунощ й се обадиха от дежурната част и й съобщиха за нападението над Екатерина Славчикова.
— Нали май ти се занимаваш със случая с тези писатели — лениво прозявайки се, каза дежурният. — Днес някой от вашата оперативна група, заминавайки на повикване, е помолил да ти се обадят.
Следващите три часа Настя прекара в болницата, в която бяха закарали Екатерина Сергеевна. Вкараха потърпевшата в операционната, а тя остана в дългия коридор, седнала на тясното диванче, тапицирано с прокъсана на няколко места изкуствена кожа. Седеше до Славчиков и се опитваше да го предпази да не изпадне в истерия. Владимир Иванович вече на няколко пъти — отначало за пристигналата оперативна група, после за Настя, сетне отново за следователя, вече за протокола — бе разказвал за случилото се. Някой се обадил на жена му по телефона, кой конкретно — той не чул, защото седял при сина си. Тя казала, че слиза само за двайсет минути, че приятелката й… Той излязъл на балкона и видял… Не, не могъл да види номера на колата, била далече и било тъмно. Марката? Може би „Деу“, но не е сигурен. Модел? Не, не може да каже, не разбира кой знае колко от коли. Цвят? Тъмен. По-точно не може да каже. Не бял, не сребрист, не светлосин — това със сигурност. Някаква тъмна кола. Вишнева? Възможно е.
Да разпитва Славчиков отново бе безсмислено, ясно беше, че той бе разказал всичко, което бе могъл, и наистина какво ли може да се види в тъмното от седмия етаж. Настя отново се опита да го разсее с приказки, попита го за синовете им, за това как са се запознали с жена си.
— Аз специално бях планирал командировка в колонията, където излежаваше присъдата си Катерина. По темата, с чиято научна разработка се бях заел, трябваше да събера материал в женска колония и аз отидох именно там. Искаше ми се да я видя, защото се познавахме, а когато се разбра, че е в затвора и съпругът й задочно е оформил развода, спрях да му говоря. Беше ми ужасно неприятно, не можех дори да го гледам. Та той беше написал толкова трудове и за икономическите престъпления, и за проблемите на реабилитацията на осъжданите, така бе заклеймявал цялата система, която не смята човек, лежал в затвора, за човек и не му дава възможност отново да стъпи на краката си. Особено бе наблягал, че хора, осъдени за икономически престъпления, често стават жертви не на собствената си алчност, а на несъвършенството на законодателството, и изобщо не бива да бъдат поставяни наравно с престъпниците, а освен това при следващото им постъпване на работа не бива да се обръща внимание на някогашните им присъди. Изобщо беше написал много красиви думи, включително и за човечността, за морала. А самият той какво направи? Изостави жена си в трудния момент, от детето фактически се отказа, изпрати го при баба му, вместо да го остави при себе си поне до освобождаването на Катерина. Обаче той се уплаши, че ако остави момичето, после и Катерина ще се върне при него след затвора и той няма да може да се отърве от нея. Отвратително, ужасно подло… Дощя ми се да я видя, да я утеша някак, да я окуража. Как мислите, защо се бавят толкова? — тревожно погледна той към Настя.