— Лекарят каза, че са засегнати жизненоважни органи, така че е сложно. И после, дванайсет рани с нож не са дреболия, всяка трябва да бъде обработена и зашита.
Настя се стараеше да изглежда уверена и бърбореше каквото й падне, макар че нищо не разбираше от медицина и особено от хирургия. Но нали трябваше да говори нещо, за да крепи душевните сили на Славчиков.
Леко й се гадеше, както напоследък ставаше винаги, когато не спеше нощем. По-рано с лекота понасяше безсънните нощи, а сега организмът й не позволяваше да се държи с него толкова безпардонно. Той искаше да почива и без почивка не желаеше да работи. Годините, възрастта…
— Извинете, Владимир Иванович, трябва да се обадя по телефона.
Той я погледна уплашено, сякаш, ако Настя се отдалечеше дори на три метра, незабавно щеше да се случи нещо непоправимо.
— Ще се върна бързо — успокои тя Славчиков. — По работа е.
Бързо отиде до края на коридора и извади от джоба си телефона. Днес при семейство Боровенко дежури Серьожа Зарубин. Това е добре: Серьожка се събужда лесно и веднага преминава в работно състояние, а и спи леко, със сигурност ще чуе телефона.
Зарубин вдигна още след първото позвъняване.
— Серьожа, трябва да събудиш съпрузите.
— Защо? Аска, три и половина среднощ е, какво говориш?
— Имаме извънредно произшествие, нападение над Славчикова, дванайсет рани с нож. Събуждай и двамата и ги раздрусай здравата. Да си спомнят всяка подробност, всяка дреболия — нали не само са подслушвали апартамента, а и са следили писателите. Събуди ги, по дяволите, и не мисли за приличието.
— Ясно — кратко отговори Сергей и затвори.
От вратата в противоположния край на коридора излезе хирургът. Той закрачи бавно към диванчето, където седеше самотният Славчиков, и Настя разбра, че работата е лоша. Много лоша. Не са успели да спасят Екатерина Сергеевна.
Закараха Владимир Иванович у дома със служебната кола, със същата кола Настя отиде на „Петровка“. Не беше съвсем наясно защо отиде на работа, а не се прибра вкъщи, при Льошка, при пухената завивка и своя привичен уют. Четири и нещо, всички спят, каква ти работа сега? Освен да се съсредоточи и да помисли, да се опита да вгради убийството на Славчикова във вече построените схеми. Ама как да се съсредоточиш, когато ти се гади и ти се вие свят? Кафе ли да пийне? Не, по-добре чай.
Докато водата в чайника завираше, Настя извади от чантата си дървения дядка и взе да разчиства книжата на бюрото, за да освободи място за него. Как бе, как вечно си затрупва бюрото с какво ли не? Нали буквално тази сутрин разчисти всичко? Или вече може да се каже, че е било вчера?
— Какво, дядка, не ни оставиха да поспим днес, така ли? Какво ти е отношението изобщо към безсънните нощи? Лесно ли ги понасяш? Щастливец — тихичко бъбреше тя, докато внимателно подреждаше книжата в папки. — А аз още не твърде. Казват, че старите хора спели съвсем малко, намалявала потребността им от сън. Ето кога трябва да се работи, нали така? Тогава и безсънните нощи минават леко. А на млади години нима ставаме за работа? Умът — малко, опит — никакъв, че и постоянно ти се спи. А на теб на младини спеше ли ти се повече? На мен например ужасно ми се спеше. Ако не ме събуждаха, щях да ставам към единайсет часа, бих спала дори до обяд. Дано по-скоро стана като теб — охо, колко работа бих свършила.
Тя замълча и изумено се втренчи в кафявия сбръчкан дядка. Какво изрече току-що? Какви думи? „Дано по-скоро стана като теб.“ Браво бе, Каменская!
Бюрото горе-долу бе разчистено. Настя постави дядката на обичайното място — до телефона, наля си голяма чаша зелен чай и отново погледна фигурката.
— Слушай, дядка, ти ми влияеш положително. Още малко — и ще престана да се притеснявам от възрастта си.