— Абе ти, ако беше нормална жена, нямаше и да разговаряме сега. Ама ти не си нормална, луда си.
— Повтаряш се. Диктувай точния адрес, идвам.
В колата тя едва не заспа. Собствениците на скъпи вносни автомобили рядко припечелват от частни превози и колите, които човек може да спре с вдигане на ръка, най-често са евтини и простички, с оглушително работещ мотор и малко купе, в което не можеш да си опънеш краката. Шофьорът, който се съгласи да закара Настя в Коптево, караше именно такава скапана жигула, а на всичко отгоре беше приказлив, но въпреки това в един момент тя задряма. Струваше й се, че просто за секунда е затворила очи, и не разбираше как е могло да се случи това: току-що минаваха покрай станция „Новослободская“ — и ето че зад прозореца вече се мяркат червените сгради на Тимирязевската академия.
Зарубин, участъковият и един младичък червенобузест сержант я чакаха на уговореното място.
— Не беше нужно да бързате — неодобрително клатеше глава участъковият, явно още не можеше да прости на Зарубин, че го бе вдигнал толкова рано, — пиещите хора са непригодни за даване на показания в седем часа сутринта. Сигурно са пили до три-четири и сега тъкмо са заспали дълбоко.
— Нищо, ще ги събудим — невъзмутимо отговори Сергей, — и по-тежки случаи сме имали.
Въпреки очакванията, не се наложи да звънят на вратата прекалено дълго — само след пет минути им отвори сънена размъкната жена. Занемареното й лице беше грозно, увисналите на чорлави кичури коси — немити, пеньоарът й обаче беше съвсем чист и дори почти елегантен. „Пари — мярна се в главата на Настя, — през последната година са се сдобили с пари. За какво ли й е плащала Славчикова? Или за нищо, просто заради старото приятелство й е помагала финансово?“
— Е, де, какво пак? — с неочакван бас изви Верка. — Оня ден ни проверявахте, тук сме регистрирани, няма външни лица. Не оставяте хората да спят, паразити такива!
Тя не беше пияна, дори да беше пила предната вечер, не е било много.
— Верка — тихо каза участъковият, — ти такова… не викай, че ще събудиш мъжа си. Нека си поспи, да си почине, сигурно снощи се е уморил.
Настя оцени точния ход на участъковия. В единствената фраза се съдържаше всичко: и успокояване — не се тревожи, сиреч, никаква проверка и изобщо нищо лошо, и уважение към мъжа й и към семейния живот като цяло, и изтънко подвеждане под формата на предложение тя да отговори на въпроса вкъщи ли е мъжът й, с какво се е занимавал снощи и дали се е прибрал късно. Верка лесно се хвана на въдицата.
— Че от какво да се е уморил, кажи ми ти? — В ниския глас зазвуча негодувание, но тя все пак сниши тона. — Нито ден не е работил. Натряскал се е снощи сам, говедото, и се тръшна да спи.
— Сам ли? — ловко изигра учудване участъковият. — Ама как така? Не ти е дал и на теб?
— А — махна с ръка Верка и направи опит да изиграе кокетка, която си оправя прическата, — аз си легнах рано, главата ме болеше. Той напоследък е нещо ядосан, обикаля като псе на верига, та не се занимавам с него, че пак ще ми разбие муцуната. Какво искате, а?
— Вера, притвори вратата, за да не се събуди мъжът ти, и ни води в кухнята. Трябва да си поприказваме.
В кухнята беше мръсно, тук не само отдавна не беше чистено, но и навсякъде шетаха хлебарки. Една от тях със сърцераздирателен пукот намери геройската си смърт под обувката на Настя. Отново взе да й се повдига, дощя й се да поседне, но като видя кирливите паянтови табуретки, Настя се отказа и остана права. Участъковият не беше толкова гнуслив и седна до покритата с мушама маса срещу Верка. Зарубин помисли малко и също приседна. Младичкият сержант остана в тясното антре.
— Слушай, Вера — ласкаво подзе Зарубин, — какво правите с Катерина?
— С коя Катерина?
Попита спокойно, нито в гласа й, нито в лицето се забеляза напрежение или нервност.
— От шести апартамент ли? Е, хайде сега, отдавна съм й простила, да го носи тоя шал, щом й харесва. Аз си купих по-хубав. Да ви го покажа ли?
— После ще го покажеш — строго се намеси участъковият. — Ти така си я наплашила, че още трепери, като минава покрай вратата ти.
— Ама какво, оплаква ли се? — Верка победоносно изгледа всички присъстващи. — Ха така, да трепери. Кога ми открадна шала, не трепереше, а сега…
— Вера, наистина, покажете шала — помоли Настя. — Те са мъже, не им е интересно, но нали ние с вас сме жени.
Верка се шмугна в антрето и се върна с красив ярък шал в ръце. Настя бързо прецени цената — около хиляда и петстотин рубли. За неработеща пияница с неработещ мъж май беше скъпичък. Тя улови бързия благодарен поглед на Зарубин. Разбраха се.