— Наистина е красив — каза тя одобрително. — Сигурно е скъп? И аз бих си купила такъв.
— Илядо и триста — гордо съобщи Верка. — А оня, дето ми го гепи Катерина, бях го взела за двеста и петдесет. Абе… да си го носи със здраве.
— Откъде толкова пари, а, Вера? — старателно играеше доброто ченге Зарубин. — Знам, че си честна, почтена жена, не си вършила бели. Да не би мъжът ти да се е захванал пак със старите работи? Макар че той никога не е бил крадец, е, да разбие муцуната на някого — да, пръв е, ама чуждо никога не е вземал. Така е, нали, Вера?
— Не, нашите пари са си законни… — Подпухналите й очи се окръглиха. — Ама ти за Катка ли ме питаше? За счетоводителката?
— Ами да — потвърди Сергей. — За нея. От нея ли са парите?
— От нея. Защо, не бива ли?
— Не, може, Вера, може. Само че ми е интересно защо тя ти дава пари?
— А теб какво те интересува? Дава ми жената, благодарна съм й. В колонията бяхме равни, всички бяхме еднакви, а после на някои им провървя, като на Катка, а на други — не. Катка не е забравила нашето приятелство и ми помага от сърце. Питайте нея, тя ще ви каже.
— Щях да я попитам, Вера, ако можех. Катерина я убиха. Снощи. С нож.
Верка замря, грозно зяпна, очите й за миг станаха някак белезникави, после тя изохка, скочи и хукна към стаята.
— Ти каква си я свършил бе, паразит?! Защо си го направил, говедо такова?!! — чу се писъкът й.
Зарубин и сержантът се втурнаха след нея към стаята. Верка с всички сили разтърсваше легналия на разтегнатия диван мъж, който вяло се бранеше, без да отваря очи. Сержантът ловко хвана жената за раменете, откъсна я от съненото тяло и я издърпа обратно в кухнята. Верка се тръшна на една табуретка и зарида с цяло гърло. Зарубин внимателно притвори вратата към стаята, след като се убеди, че пияният Неженкин така и не се е събудил.
— Не викай, Верка, няма нищо да оправиш, умря твоята приятелка — отново монотонно забоботи участъковият, — по-добре ни разкажи всичко поред. Може твоят Шаран да не е сторил нищо такова, ние ще видим тая работа. Ако знаехме със сигурност, че той е виновен, вече да сме го тикнали на топло, обаче на, седим и си приказваме с теб, значи, има шанс да не е виновен за нищо. Но за да разберем кой и как, трябва ти да ни разкажеш всичко. Разбра ли? Разказвай всичко, както си беше, може да спасим твоя човек от затвора.
— Ох, Дмитрий Иванич, миличък, спаси го! — С едната си ръка Вера размазваше сълзите по лицето си, а с другата се вкопчи в ръкава на участъковия. — Как ще остана самичка, ако го прибереш? Че аз си нямам никого освен него. Не е виновен той, глупак е, алчен е за пари, та алчността го погуби. Оная кучка Манка, тя…
„Гледай ти сега, и някаква Манка изникна — помисли си Настя. — Добре че дойдох. Дори се разсъних.“
Мария Владимировна Гусарова работела в изправително-трудова колония за жени на длъжност началник-отряд. Да се каже, че била страшен човек, би означавало нищо да не се каже, в най-добрия случай би могло да мине за комплимент. Гусарова била истинско чудовище. Тя мразела целия свят и всички хора, населяващи света. Успявала да мрази не само хората, които живеели по-добре или били по-преуспели, но и онези, които били много по-зле от нея. Носели се легенди как е тормозила затворничките от своя отряд и както се разбра, тези легенди не бяха далеч от истината. Нещо повече, понякога истината дори надхвърляла тези легенди.
Късокрака, с квадратен торс и доста миловидно лице, Мария Гусарова, която осъдените наричали зад гърба й просто Манка, мразела еднакво и бездомните алкохолички, и крадлите, и интелигентните мадами, осъдени „по икономически въпроси“ или за корупция, така че не можело да се твърди, че намразила Екатерина Сергеевна само защото тя била от „чистичките“. Причината за нейната особена, специфична омраза към Катерина се кореняла другаде. По-скоро тя не можела да й прости високо вдигнатата глава, уравновесения характер и липсата на подлизурски интонации при общуването с „гражданката началник“.
— Даваш го много умна, а? — пръскайки слюнки, процеждала Манка. — Ще ти покажа аз кой тук е най-умният, ще ме помниш до гроб.
Заяждала се с Катерина, налагала й наказания за най-дребната неточност при спазването на правилата за вътрешния ред, лишавала я от свиждания, колети, от правото да използва лагерната лавка, публично й се подигравала при сутрешни и вечерни проверки, с една дума, правела всичко, което можела. Катерина търпяла и само по-високо вдигала глава. Имала достатъчно ум и търпение да не се поддава на провокации. Едно неправилно движение, една непредпазлива дума в отговор на Манкините заяждания — и хайде в наказателния изолатор, а там е позволено да се задържа провинил се осъден до трийсет дни. Трийсет дни в единична килия на хляб и чорба. Ведомството нямало достатъчно пари, затова осъдените били хранени зле, а в изолатора орязвали още повече и бездруго жалките дажби.