— Питам те — ще дойдеш ли с нас, или да те хвърлим до службата?
Тя се отърси от предизвиканото от гаденето замайване. Да отиде на задържането? А, не, ще прощавате, не е тя на възраст, на която хората се радват на стрелби и пердах. Задържането е спешно, неподготвено, значи не може да бъде тихо и красиво. А и толкова й се спи — просто ужас!
— Ще се прибера вкъщи — смотолеви вяло тя. — Цяла нощ не съм спала.
Мечтаеше за горещ душ, топъл чай и дебела завивка. В просъница й се стори, че дървеният дядка в джоба на якето й се размърда и каза нещо. Раздразнено пъхна ръка в джоба си с твърдото намерение да премести неспокойния старец в чантата, за да не й пречи да спи, и напипа вибриращия телефон. „Нищо не знам — мислено произнесе заклинанието си тя. — Нищо не чувам. Не искам нищо да правя. Ако е Афоня, ще му кажа, че пътувам за вкъщи — да прави каквото ще. Да ме уволнява. Няма да отида на работа, и без това вече е почти три следобед.“
Но се оказа, че не е Афанасиев, а следователят Герасимчук.
— Анастасия Павловна, имам молба към вас.
Интересно. Но в толкова неподходящ момент! Толкова ненавреме! А гласът му — студен като замръзнал път и също толкова опасен. Решил е да й се кара? „Имам молба да престанете с вашата самодейност.“ Или — като вариант: „Имам молба да работите по-добросъвестно и резултатно“.
— Слушам ви, Артьом Андреевич — равнодушно изрече тя.
Никакви мъмрения не я плашат по принцип, а в момента, когато е толкова уморена — особено.
— Искам да ви помоля да дойдете и да разпитате Сафронов. Вече съм написал нареждането. Ще го докарат след около час.
— Какво ще докарат? Нареждането ли?
— Не. — Стори й се, че Герасимчук леко се усмихна. — Ще докарат Сафронов. Издал съм постановление за задържането му, но искам вие да го разпитате.
— Но защо аз?
— Анастасия Павловна, аз съм човек трезвомислещ, ако сте успели да забележите. На разпита ще стане дума за неща, меко казано, интимни. Сафронов е значително по-възрастен от мен, затова се страхувам, че разговорът ни с него няма да потръгне. Разбирате ли ме?
Тя разбираше. Малкият следовател Тьома се опасяваше, че Сафронов няма да успее не просто да опровергае обвиненията, а изобщо да говори на тема своя сексуален опит, придобит на непълнолетна възраст със зряла жена. Няма да продума, ако с него разговаря това красиво младо момче, което, ако му махнеш куртката с пагоните, изглежда точно като петнайсетгодишен юноша. Сафронов е на трийсет и осем години, той е зрял и отдавна подредил живота си мъж, така че въобще не би разговарял с някакъв хлапак. Обаче Артьом Андреевич, а? Никак не му липсват мъжество и самокритичност. В интерес на работата е готов да забрави за самолюбието и собствените си комплекси. Ако не се прекърши, ще стане истински следовател вълкодав.
— Да, разбирам. Прав сте, Артьом Андреевич. Но няма ли кой друг да го разпита?
— Всички оперативни работници, които работят по случая, са под трийсетгодишни. Нищо няма да излезе.
— Защо, в цялата московска милиция няма ли други оперативни работници, по-възрастни? И следователи ли няма такива? Останали сте сам на този свят, така ли? — Тя взе да се ядосва. — Артьом Андреевич, аз снощи изобщо не съм си лягала, в полунощ ме извикаха за убийство и едва сега се прибирам. За нищо не ставам, можете ли да разберете това?
— Мога — на драго сърце се съгласи малкият Герасимчук. — Но бих искал и вие да ме разберете. Сафронов трябва да бъде разпитан не просто по случая, трябва да го разобличим, подозираме го в убийство. Да го разпита — може всеки, а да го накара да говори — може само човек, който изцяло владее материалите по делото. Тоест вие. Всички останали са значително по-млади.
— Искате да кажете, че аз съм дъртофелница, а? — позасмя се Настя. — Не се ли страхувате, че може да се обидя?