След два часа и половина Настя съвсем капна и беше принудена да признае, че всичко е било безполезно. В края на краищата Егор Виталевич престана да отрича за връзката си с Ефремова и дори се съгласи, наистина през зъби, че като цяло Каменская е възстановила цялата история правилно. Освен едно: не е убил жена си.
„Напразно малкият Тьома се надяваше на мен — разстроено си мислеше Настя, когато заведоха Сафронов в килията. — Не оправдах надеждите му. Ето какво значи да захващаш неподготвен разпит с размътена глава. Но от друга страна, Сафронов поне разговаря с мен и отговори на много въпроси, свързани с контактите му с Ефремова през последните месеци. Пред Герасимчук по никакъв начин нямаше да отговори на тези въпроси, защото нямаше да сметне за уместно да обсъжда връзката си с Тамара, така че някаква полза от мен все пак имаше. Сега нека някой разпита Тамара Леонидовна по същите въпроси и ще можем да ги хванем в противоречия. Тьомочка ще ги доизстиска, той е зъбатичък. Ох, дявол да го вземе, ами кой ще разпитва Тамара? Нима пак аз? На колко е тя сега? На четирийсет и пет? Артьомчик определено няма да се наеме — по същите причини, по които не пожела да разпитва Сафронов, и ще бъде на сто процента прав. Жалко, че следователката Анисимова работи в друг район, инак щеше да е прекрасно да насъскаме нея срещу Ефремова — и хватката й е желязна, и възрастта й е подходяща. Къде ще се дявате, момчета, без нас, бабичките?“
Тя направи втори опит за деня да се прибере вкъщи, още повече че и моментът за това беше напълно приличен, седем без петнайсет, но на сбогуване Герасимчук каза:
— Между другото, Анастасия Павловна, докато вие разпитвахте Сафронов, на няколко пъти се обади вашият началник. Опитвал да се свърже с вас по мобилния, но не сте вдигали, та някой му казал, че сте при мен. Помоли непременно да му се обадите.
Нямаше как, трябваше да се обади. И после да поеме към „Петровка“. И да се занимава с текуща работа, бумащина и други скучни, но необходими дейности.
Най-сетне към десет вечерта Настя, вече неспособна да мисли, сметна, че сега нищо и никой няма да й попречи да осъществи плана си, включващ душ, чай и постеля. Вече затваряше и запечатваше сейфа, когато зазвъня градският телефон.
— Анастасия Павловна? Богданов се обажда.
Такааа. Е, и какво още? Нима пак няма да успее да се прибере? Казват, че Бог обича троицата. Значи, третият опит да приключи за днес с работата също ще се провали безславно.
— Всъщност търся вашия колега Илин, но неговият служебен телефон не отговаря, а той не ми е оставил никакъв друг номер. Бихте ли ми казали как да се свържа с него?
Няма да му каже. Оперативният работник оставя на свидетелите само онзи телефонен номер, който сметне за нужно, и никой няма право самоволно да разширява кръга на знанията на външни лица.
— Той е по задачи, Глеб Борисович — предпазливо отговори Настя. — Може би аз мога да ви бъда полезна?
Интересно, дали Богданов знае, че Славчикова е загинала? Ако не знае, дали да му каже или не? Сърцето на стареца може да не издържи на вълнението… Не, Настя няма да рискува, няма да поеме тази отговорност. Лошите новини трябва да се носят лично, та в случай на нужда да помогнеш, да подкрепиш, просто да постоиш наблизо.
— Работата е там, че Пьотър беше днес при мен и в течение на разговора стана дума за моята книга за Бонч-Бруевич. Той много искаше да я прочете, каза, че навремето не могъл да я намери, та ме попита дали нямам екземпляр. Потърсих вкъщи и не намерих. А вечерта открих цели две книги, кой знае защо, се намираха на друго място. Така че всъщност исках да му кажа, че може да дойде и да вземе книгата, ако иска. Бихте ли му предали това?
Книга за Бонч-Бруевич… И Петя Илин. Той да не е полудял? Каква ти книга? Кога ще я чете? И то за Бонч-Бруевич. Пълна лудница. А Богданов е спокоен, май не знае за Катерина. Нима дори Василий не му се е обадил? Впрочем на Василий не му е до него, той сигурно е с баща си, с братята си. Каквото и да е било отношението му към Екатерина Сергеевна, нали това е мъка за родния му баща… Да каже ли на Богданов по телефона, или да не му казва? Или да плюе на всичко и да отиде сега при него? Няма сили. Няма сили за нищо, най-малко пък да седи до старец с болно сърце, да му капе лекарство, да вика „Бърза помощ“ и да го утешава. Добре, утре. Всичко — утре.
— Разбира се, Глеб Борисович, ще предам.
По дяволите, ами ако гибелта на Славчикова е попаднала в телевизионните новини? Богданов ще чуе. Той е сам вкъщи. Кошмар. Какво да прави?