— Льоша, трябва да се обадя в службата.
— В службата ти ще минат и без теб.
— Ама, Льоша, това се нарича самоотлъчка. Вече е десет без четвърт, след петнайсет минути започва работният ден, а мен ме няма. Нямам и болнични. Трябва поне да предупредя.
— Аз ще се обадя, ти си лежи.
— Обаче се обади на Коротков, става ли?
— Не ме командвай, ако обичаш. Ще се обадя на когото трябва.
Той отиде в кухнята, плътно затвори вратата и Настя, колкото и да се мъчеше, не можа да чуе на кого се обажда и какво говори.
— Льоша, набери ми Зарубин и ми дай слушалката, трябва да му кажа нещо — отново захленчи тя, когато си върна способността да мисли за нещо друго, освен за болката в очите.
— Аз ще му кажа всичко. Лежи спокойно и не вдигай глава.
— Кажи му, че е Олга Витрук, редакторката от издателството…
— Ася, не съм слабоумен, помня всичко, което ми каза снощи. Не е нужно да го повтаряш. Помълчи, ако обичаш, а?
Той отново отиде в кухнята. Настя лежеше в леглото, затворила очи под дебелата, сгъната на четири хавлиена кърпа, и беснееше от своята безпомощност. Колко труд хвърли, колко усилия — и накрая, на последния етап, да рухне заради глупост като… Колкото и да се напрягаше, не можа да си спомни диагнозата, поставена от очния лекар. Сигурно толкова я е боляло, че дори не е чула нищо.
Сега е ясно у кого са материалите. Трябва веднага да ги намерят и изземат, да разгласят това, та Погодин и неговите хора да разберат, че по-нататъшните усилия са безсмислени. Трябва да ги спрат, докато не са убили още някого.
Остана да намерят Николай. Това може да стане всеки момент и няма да е нужна повече работа от страна на детективите. Оттук нататък е ред на следователите в Москва и в града, където живее Погодин.
Остана съвсем мъничко и ще могат да се поздравят с поредната, макар и малка, победа. А тя лежи тук като пън, сляпа и ненужна на никого…
Сълзи бликнаха от очите й. Ох, колко е приятно — да си мислиш, че на никого не си потребна, никой не те обича, всички са те забравили и зарязали, ти си толкова нещастна и самотна, и е толкова сладко-горчиво да плачеш, и толкова да ти е мъчно за самата себе си!
Льошка все още беше в кухнята, сигурно пак говори с някого по телефона, а може и да закусва, защото от самото начало, от седем сутринта, не се бе отделял от Настя и дори не беше пил чай. Тя внимателно посегна към мястото, където трябваше да е нощното шкафче. Искаше да намери капките за нос: от сълзите носът й се бе запушил и не можеше да диша. Вместо флакона с капките, пръстите й напипаха дядката. Настя го стисна в дланта си, а ръката скри под завивката.
— Е, хайде де, дядка, не се сърди, поплаках си така, наужким — промърмори тя. — Всъщност не си мисля нищо такова. Как да не съм потребна на никого? На всички съм потребна. На Льошка му трябвам. На мама и татко им трябвам. Трябвам на Коротков — на чие рамо ще хленчи, ако мен ме няма? Трябвам на Зарубин — той постоянно тича при мен за съвети. Дори на малкия следовател Тьомочка съм нужна, както се разбра. И изобщо… Нали така, дядка?
Изскърца вратата и Настя сепнато затвори уста и се притаи. Дали Льошка беше чул глупавото й бърборене?
— Е, какво става? — с пресилено бодър глас попита тя.
— Зарубин ти изпраща едно голямо благодаря за информацията. Казва, че имаш от него торта и три кила бонбони. А Коротков каза да ти предам, че Нестерова разпознала Николай по снимка.
— Сериозно?! — Тя едва не подскочи в леглото, но Чистяков успя да я хване навреме и да я притисне обратно. — Честно?
— Ася, аз не бих могъл да измисля такова нещо. Предавам ти какво ми каза Юрка. Е, той може и да лъже, познавам го този шмекер. Не ми подскачай, ако обичаш. Ей сега ще ти донеса нещо за ядене и ще те храня с лъжичка.
— Не, почакай. — Тя напипа пръста на Льошка и здраво го стисна. — Какво друго каза Коротков?
— Да лежиш и да се лекуваш, да слушаш мъжа си, да си капеш капките и да кротуваш. Освен това каза, че ще арестуват Николай при първия му контакт с Илин. Кой е Николай, аз разбрах — говориш ми за него вече няколко дни. Но кой е Илин?
— Ами един тип… Боклук. Хайде да ме нахраниш, а?
Льоша се върна в кухнята. Настя се ослуша: този път Чистяков не затвори вратата, иззад стената се чуваха звуци на течаща от крана вода и потропване на ножа по дървената дъска за рязане. Тя внимателно извади изпод завивката ръката си със стиснатия в нея дядка, вдигна фигурката до лицето си, притисна устни до топлото дърво.
— Добре де, дядка, нека този празник ни подмине, но нали той не е последният в нашия живот? Тепърва има много да празнуваме с теб. Предстои ни какво ли не!