Тя пъхна дядката под възглавницата и се усмихна.
Минаха два месеца. Застудя и вместо якето, Василий трябваше да облече кожуха.
Малко преди Нова година той предаде в издателството своя роман за емигрантите от седемдесетте години и с нетърпение зачака да му се обадят. Това ще бъде истинска бомба! Награда „Букър“, най-малкото. Никой още не е писал на тази тема толкова достоверно и задълбочено като Василий Славчиков. И тогава те всички ще разберат кой е Василий и как може да пише. Ще разберат и ще го оценят. И ще съжалят, че не са го оценили по-рано, че са го критикували, че са му се подигравали и не са го разбирали. Нищо. Затова пък сега ще разберат.
Той очакваше да се обади някой от редакцията за съвременна проза и да го залее с похвали, възторзи и настояване Василий веднага да отиде за сключване на договор. Вчера обаче му се обади самият главен редактор на издателството. Лично! Не каза нищо за романа, но гласът му беше радостен, весел, енергичен, с една дума, един такъв позитивен глас. Обади се и попита дали Василий Владимирович може да отиде в издателството някъде към дванайсет часа. Василий Владимирович, охо!
Той грижливо се избръсна, облече чиста риза под джемпъра, изглади си панталона. Погледна се в огледалото, помисли малко и извади обецата от ухото си: не е солидно някак, сега той е истински писател и ще се държи достолепно, като маестро Богданов, светла му памет. От днес нататък започва нов живот, съвсем различен. И в него ще има съвсем други пари, защото „Букър“… е, и така нататък. И към него ще има съвсем друго отношение.
Василий влезе в кабинета на главния редактор в дванайсет и пет — сметна, че ще бъде правилно малко да закъснее. Съвсем мъничко, но да закъснее. Та да го чакат.
Оказа се, че главният е зает, в кабинета му седяха някаква нахакана мадама с тесни велурени панталонки и модерни очилца и мъж, човече на петдесетина години, с мазна коса и физиономия на непризнат гений.
— Добър ден — със сериозен тон произнесе Василий, когато влезе в кабинета. — Извинявайте, в приемната не ми казаха, че сте зает.
— Не, не, влизайте, Василий Владимирович — приветливо замаха с ръка главният редактор. — Седнете. Чай, кафе?
— Кафе — прие снизходително Василий.
Последва някакъв объркан общ разговор за пазарна конюнктура, тиражи, за телевизионно предаване за пиратството в областта на интелектуалната собственост. За това колко било жалко, че трагична смърт отнесла в гроба двама талантливи писатели и ще се наложи проектът „Василий Богуславски“ да бъде закрит, така че трябва да се мисли за нови проекти, също толкова перспективни и високотиражни, и издателството много се надява Василий Владимирович, който има голям опит в работата с подобни проекти, да сподели този опит… След десетина минути Василий вече изнемогваше от напрежение — очакваше високата оценка за романа, а тя не идваше и не идваше. И той реши да попита:
— Прочетохте ли моя ръкопис?
— Какво? Ръкопис ли? — По лицето на главния редактор се изписа недоумение, на чието място дойде разбиране: той си спомни за какво бе поканил Славчиков. — А, ръкописът! Не, не, недейте сега, Вася, това е пълна глупост, не може да се чете. Абсолютно безпомощно — нито композиция, нито стил… С една дума, глупост. Изхвърлете го и забравете.
Той седеше зашеметен, безсилен да повярва в чутото.
— Василий Владимирович! Съвземете се де! — Гласът на главния редактор настойчиво пробиваше каменната стена на невъзможните думи, произнесени преди малко. — Запознайте се, това са вашите нови съавтори… Заедно с тях започваме нов проект.