Преди десет години той се ожени за жена, която бе загубила всичко, освен детето си от първия брак. Семейство, работа, делова репутация — всичко бе изгубено безвъзвратно. Владимир Иванович добре си спомняше как го потресе мъжеството, с което нещастната Катерина бе приела всички удари на съдбата, достойнството, с което се държеше, силата на духа, която не й позволяваше за всичко да обвинява другите и да ги проклина. Дори за съпруга си, който я бе зарязал още в първата трудна минута, тя не каза нито една лоша дума, напротив, говореше за него с благодарност, задето не бе оставил дъщеря им съвсем на произвола на съдбата, все някак бе помагал. Възхищението пред душевните качества на Екатерина Сергеевна беше толкова силно, че професорът по погрешка го взе за малко по-различно чувство и именно това го подтикна да й направи предложение за брак. Живееха добре, задружно, прекрасно се разбираха и никога не се караха, от брака им се родиха две момчета… Катерина откри у себе си способността да съчинява криминални романи и това започна да носи пари, вярно, не луди пари, но съвсем прилични за осигуряването на благополучието вкъщи. И изведнъж Владимир Иванович ясно осъзна, че не обича съпругата си. При това го осъзна не защото бе срещнал друга жена и бе получил възможност да сравнява чувствата, които изпитва към двете. Не, не затова. Просто той престана да се радва на прибирането вкъщи.
Ето и днес той се качваше с асансьора на седмия етаж в немного весело настроение. Но освен неприятното чувство, с което вече бе свикнал, душата му се измъчваше по още една причина. В една служебна ситуация Владимир Иванович бе постъпил некоректно, както му се струваше сега, и той се тормозеше, като ту търсеше оправдание за своето поведение, ту се обвиняваше във всички смъртни грехове. В продължение на няколко дни така и не можа да реши да разкаже ли за това на жена си, или да премълчи. По принцип неговите служебни работи изобщо не я засягаха, но от друга страна…
„Трябва да й кажа“ — някак отнесено си помисли в момента, когато ръката му автоматично извади от чантата ключовете за апартамента.
Домът посрещна Владимир Иванович с почти непоносим шум. От стаята на Юля се носеше оглушителен рок, в хола Антошка гледаше анимационни филми по телевизията, а най-малкият — Вовчик Втори — фучеше из цялото свободно пространство и твърде достоверно се правеше на самолет изтребител със съпътстващите полета му звуци. Бавачката Евгения Семьоновна се щураше между седящото момче, летящото му братче и включения в кухнята телевизор, по който вървеше поредният епизод на някакъв латиноамерикански сериал. В първия момент никой дори не забеляза влизането на Владимир Иванович, докато невръстният летец изтребител не се блъсна насред бръснещия полет в краката на баща си.
— Татко! Свалих сест амеликански лакети!
— Защо точно шест? И защо американски? — учуди се Владимир Иванович, вдигна сина си на ръце и го целуна по двете нежни румени бузки. — Да не би да сме във война със Съединените щати? Май не съм чул да има такова нещо.
— Не, не сме във война. Те воюват в Илак! А аз ги свалям!
— Много добре — строго каза професорът. — А ти какво общо имаш? Да не би да си иракчанин?
— Не съм — честно отговори подрастващият воин интернационалист, — аз живея на улица „Долголуковская“ номел тли, апалтамент четилийсет и пет.
— Ето виждаш ли. — Бащата внимателно пусна момченцето на пода. — Значи, намесваш се в чужди конфликти, а това не е хубаво.
— Защо да не е хубаво? Нали аз помагам. Не е ли хубаво да се помага?
Въпросът се стори на професора излишно философски за обсъждане с малко дете, така че той не продължи дискусията. Поздрави бавачката, потупа по тила Антошка, който така и не откъсна поглед от екрана с мятащите се по него и крещящи лудешки чудовища, и отиде в най-отдалечената стая, която изпълняваше едновременно функциите на спалня и кабинет.
Тесничко беше у тях, няма две мнения. Юлка се нуждае от отделна стая, тя е вече голяма, затова момчетата спят в хола, Антошка си учи уроците, където намери — ту в кухнята, ту в спалнята на родителите си, където имаше едно малко и почти изцяло заето от компютъра бюро. Нищо, остана да почакат съвсем малко, във всеки случай Катерина го уверява, че още две книги в рамките на проекта — и парите ще стигнат за нов апартамент, по-просторен и удобен. Някога този тристаен апартамент, в който Владимир Иванович живееше с първата си съпруга и сина си Вася, му изглеждаше огромен, мястото стигаше за всички и никой на никого не пречеше.