— Това беше отдавна, преди деветдесет и първа година, а Вадим, ако не си забравил, беше секретар на партийната организация при катедрата — напомни му Катерина. — Нямаше друг изход. Или да се отрече от мен и веднага да се разведе, или да сложи на масата партийния си билет и да загуби длъжността си. В онези времена един подполковник от милицията и партиен секретар на катедра не можеше да има осъдена съпруга. Аз го разбирах и не го обвинявах, така че и ти не бива да го мразиш.
— И въпреки това го мразя — упорито възрази той. — И не мога да превъзмогна това чувство. Той е отрепка и страхливец.
— Добре — миролюбиво се съгласи жена му и отсервира своята чиния. — Яж си супата, ако обичаш, съвсем изстина. Разбрах, Вадим е отрепка и страхливец. Но какво общо има с това жената от „Петровка“? Тя защо е пострадала?
— Ами там е работата де, че пострада заради моята омраза към твоя бивш съпруг. Точно това ме измъчва. Не мога да се уважавам след всичко това.
— Яж, моля ти се.
Той бързо изяде супата и разбра, че е сит, не му се яде нищо повече. Но Катерина вече сипваше второто. Владимир Иванович понечи да се откаже от него, но се сдържа. Катя ще се обиди — въртяла се е край печката, готвила е, старала се е… Веднага щом разбра, че не я обича и никога не я е обичал истински, той започна да изпитва вина и да внимава да не би случайно, пази боже, някак да прояви тази липса на любов.
Владимир Иванович с усилие се тъпчеше с картофите и месото, като се стараеше да не поглежда жена си. Катерина по никакъв начин не коментира неговия разказ и не стана ясно дали го осъжда или не и изобщо какво мисли по този повод.
— Катя, а може ли да се случи така, че ти да ме разлюбиш?
Катерина стоеше пред печката и наливаше в смешни пъстроцветни чашки кисела, сварен за момчетата. Чашката на Антошка беше в жълто и червено, във формата на дебело мишле с парченце кашкавал в нокътчетата, а на Вовка — в синьо и бяло, представляваща снежен човек с кофа на главата и морков вместо нос.
— Разбира се — отговори тя, без да се обръща. — Само че не задето ти мразиш Вадим. Заради нещо друго ще е.
— За какво например? Заради глупостта ми? Задето съм инат? — заразпитва я той.
— Задето си калпав, Владимир Иванович.
— Катя, сериозно те питам.
Влезе Евгения Семьоновна, взе чашките с кисела и линийката с бисквити.
— Е, щом е сериозно… — Катерина отново приседна до масата срещу мъжа си. — … няма абсолютно никакво значение дали те обичам или не и ако те обичам, дали няма да те разлюбя, и ако те разлюбя, по каква причина. Разбираш ли, Вовчик Първи? Ни-как-во — повтори тя сричка по сричка.
— Не разбирам. Това е нещо ново — озадачено каза Славчиков.
— Наистина е ново — кимна тя. — Синът ти го измисли. Нова теория.
— Васка ли?!
— Именно.
— И какво по-точно е измислил, господи боже мой? Каква е тая теория?
— Теорията гласи, че няма никакво значение какъв живот живеем и как, защото животът е само един епизод в дълга верига от разнообразни епизоди. Ако един от епизодите не е сполучлив, няма нищо страшно, следващият ще бъде друг, много по-добър. Вярно, Василий нарича живота не епизод, а приключение.
— Тоест той смята, че човек има много животи, така ли? — уточни Владимир Иванович, невярващ на ушите си. — Той какво, да не е откачил? Да не е бил пиян, когато го е казал?
— Не, Володюшка, според теорията на сина ти животът на човека е един, но човекът е единство от плът и душа. Плътта е тленна, а душата — безсмъртна. Когато плътта умира, умира даден конкретен човек като единство от тяло и душа, но душата продължава да живее. Тя си намира друга плът и се впуска в нови приключения. А всяко самоубийство не е нищо друго, освен въплъщение на решението на една душа, че вече не й се стои в тялото на даден човек, живеещ даден живот, омръзнало й е, скучно й е, уморила се е. Иска по-скоро да се избави от тази плът, да отлети на небето и там да си хареса друг живот, който би искала да опита.
— Коя е тази „тя“? — глупаво попита професорът, който вече почти не разбираше за какво говори жена му, писателката.
— „Тя“ е душата, Володенка — скри усмивката си Катерина. — Такава една идеологическа конструкция е изобретил нашият Васенка. И между другото, помоли ме да ти съобщя за нея.
— Защо?
— Той смята, че ти ще го разбереш по-добре от мен. Смята, че тази конструкция е прекалено теоретична, за да може да я оцени по достойнство здраво стъпила на земята особа като жена ти. Е, какво, оцени ли я?