— Абе глупости някакви! — Владимир Иванович ядосано махна с ръка и едва не събори на пода панерчето с нарязания хляб. — Откъде е измислил тези идиотщини?
Катерина сви рамене.
— Не знам. Казва, че ги е чел някъде, взел ги за основа и добавил нещо свое.
— Добре, да допуснем, че е така. А защо той не ми разказа всичко това лично? Защо е помолил теб да ми го съобщиш?
— Надява се, че изложена от мен, теорията му ще прозвучи по-свързано. Та ти знаеш прекрасно — Вася е умно момче, но разказва лошо и никак не умее да обяснява.
— Но нали на теб е обяснил глупостите си и нищо, ти си го разбрала — недоволно промърмори Славчиков.
У него внезапно се прокрадна ревност. Какво, значи Васка смята Катерина за по-умна от родния си баща? Васка е сметнал за възможно да сподели нещо с нея, нещо такова, за което и през ум не би му минало да поговори с баща си?
— Володюшка, аз отгледах Юлка и сега постоянно общувам с Антоша и Вовка. Разбираш ли?
— Не. Не виждам връзка — ядосано отвърна той.
— Аз имам голям опит в общуването с хора, които трудно обясняват, това е. Ти пък си разглезен от общуването с високочели учени и разни аспиранти, кандидати и доктори, те всички имат ясни мисли и говорят разбрано, а човек, който не говори разбрано, вие веднага го прогонвате от редиците си и дори не се опитвате да проумеете какво всъщност е искал да каже. А аз не мога да обърна гръб на хлапе, което ми обяснява нещо, трябва непременно да го изслушам и да се постарая да го разбера. Затова имам тренинг. Именно затова Васка предпочете мен за първи рецензент. Той прекрасно разбира, че ако аз ти разкажа измишльотините му, ще го направя по-ясно и систематизирано.
— Значи си съгласна, че това са измишльотини?
— Разбира се.
— Е, слава богу — с облекчение изрече Владимир Иванович, — защото аз вече започвах да се плаша, че ще се захванеш да ме вербуваш за новата вяра.
Вратата на кухнята се отвори с трясък и на прага се появи разчорленият Антошка. Иззад гърба му войнствено напираше Вовчик Втори, на когото баткото препречваше пътя и с всички сили се стараеше да не го пусне пред себе си.
— Мамо, може ли да гледам екшъна с Костнър?
— Мамо — пищеше малкият, — дават „Лека нощ, деца“, там пликазката плодълзава, а той не ми дава да гледам.
— Махай се оттук!
— Ама, мамо…
— Махай се!
Катерина се втурна към синовете си и ги разтърва, преди да се стигне до сбиване. Сега Вовчик Втори се криеше зад краката й и оттам изглеждаше като победител.
— Антоша, ти можеш да гледаш екшъна, но само до девет часа. В девет Вовчик ще си легне.
— Ами аз? — изписука малкият.
— Ти ще изгледаш приказката си тук.
— Ама вече е девет без петнайсет — възмути се големият. — Филмът ей сега ще започне. И в девет трябва да го спра, така ли?
— Добре, можеш да изгледаш филма в кухнята — съгласи се Катерина. — Вовчик ще гледа предаването в хола и веднага след това ще си легне. А ти можеш да седиш тук, само имай предвид, че и ние с татко ти ще останем в кухнята, имаме да си говорим, а после аз ще мия чиниите и ще чистя. Решавай по-бързо, имаш три минути.
Налагаше й се да бъде твърда, нямаше начин, защото жилището беше твърде малко за петима. Не можеше да привилегирова един и да ощетява друг, така че постоянно трябваше да търси баланс между различни интереси, за да не се обиди никой и да се спазва елементарна справедливост. Макар че само майките знаят как се свива сърцето, когато трябва да прилагат въпросната справедливост, слушайки рева на малкото дете и гледайки обидата в очичките му. „Катерина е изтъкана само от добри качества — помисли си Владимир Иванович, наблюдавайки как жена му решава конфликта на интереси. — Господи, но защо, защо не я обичам?“
— Че какво, дори много ти отива. Гледай само как ти стои!
Даша нахлузи на главата на Настя плетената шапчица със смешни дълги заешки уши. Ушите бяха избродирани с цветчета и висяха надолу, почти закривайки бузите. Определено малкият Санечка имаше проблеми с вкуса, но никак не беше зле с чувството за хумор.
— Да беше видяла колко време избира тази шапка! — продължаваше да чурулика Даша. — Сто магазина обиколи, докато намери това, което търсеше. Беше си втълпил, че непременно трябва да ти подари шапка с уши. Хайде де, защо стоиш, иди да се видиш в огледалото.
Настя неохотно стана от дивана и се потътри към огледалото. Чудовищно. Стара уморена лелка с угаснал поглед, увиснали ъгълчета на устните и подозрително светла коса — естественият платинен цвят беше силно разреден от белите й коси. И над всичко това — ярката палячовска шапка със заешките уши. Гротеска. Пародия. Просто смехория…