Тя се опита да се усмихне, но не успя, устните й се изкривиха от напрежението и лицето й стана още по-старо и печално. Настя с рязко движение смъкна от главата си подаръка на любимия си племенник, който беше до нея и предвкусвайки ефекта, бе отворил уста в радостно очакване.
— Страхотно, нали, лельо Настя? Харесва ли ти?
— Много, Санечка. Много ти благодаря. Просто изключителна шапчица — отговори тя и се намрази заради бликналите сълзи.
— Ще я носиш ли на работата си?
— На работата сигурно няма да може, всички там са много строги, разни началници, генерали. В моята работа трябва да нося униформа.
— Тогава кога ще я обличаш?
— Ще я слагаш, Санечка, не обличаш, а слагаш — веднага поправи сина си Даша. — Колко пъти съм ти казвала…
— Слагаш — послушно повтори малчуганът. — Лельо Настя, кога ще слагаш моята шапчица? Когато отиваш на гости ли?
— Да, когато отивам на гости — съгласи се тя.
— Тогава я сложи пак — настоя племенникът й. — Нали сега си на гости, слагай я. Обеща ми.
Даша укорително поклати глава, прегърна детето, целуна го по челото.
— Санечка, тук е много топло. Ако Настя си сложи твоята шапчица, а после я свали и излезе навън, непременно ще настине. Нали не искаш Настя да се разболее?
Момчето поклати глава отрицателно.
— Их, какви сте.
Махна с ръка и оклюмано излезе от стаята.
— Обиди се — огорчено каза Настя. — Извинявай, Дашуня, развалих празника на всички. Саня толкова очакваше възторзи от мен, а аз не можах…
По бузите й потекоха сълзи, които тя все пак не съумя да възпре. Беше й жал за племенника й, когото бе лишила от радост, беше й жал за слънчевата и щастлива Даша, която също се разстрои, като видя своя обиден и толкова нещастен син. И ужасно й дожаля за себе си.
Даша се притисна до рамото й, тихо я целуна по бузата.
— Това пак заради онзи идиотски изпит ли е? Аз пък изобщо не разбирам защо ти притрябва да го държиш? Просто някаква глупост!
— Не е глупост, Дашуня, а необходимост. Ако искам да напиша и защитя дисертация, съм длъжна да издържа изпитите. Такъв е редът.
— Знам, че е заради реда — продължи да се ядосва младата жена. — Не разбирам за какво ти е потрябвала дисертацията. Професорските лаври на Льошка ли не ти дават мира? Толкова години работиш на твоята „Петровка“ — ами работи си, там те ценят, уважават те. Защо си вечно неспокойна? Търсиш си приключения да си усложняваш живота, а после се разстройваш.
Настя въздъхна. Естествено, Дашка не разбира. Всички наоколо разбират за какво й трябва на Настя Каменская кандидатска дисертация, а трийсетгодишната съпруга на брат й не разбира. Защото не носи пагони. И защото е само на трийсет.
— Дашенка, аз съм подполковник, а подполковниците могат да са на служба само до четирийсет и пет години. На четирийсет и пет ги пенсионират. А аз съм вече на четирийсет и три.
— Ама наистина ли всички ги пенсионират? — не повярва Даша. — И в нашата милиция няма нито един подполковник, по-възрастен от четирийсет и пет години? За нищо на света няма да повярвам!
— И ще бъдеш права да не повярваш — позасмя се Настя. — Може да подадеш рапорт с молба да се удължи срокът на службата ти и ако решението бъде положително, ще работиш още пет години.
— А после?
— После пак рапорт. И може да поработиш още.
— А после?
— После — край. Две удължавания, повече не може.
— Какъв е проблемът тогава? Ще си напишеш рапортите и ще работиш до петдесет и пет години. А през това време ще станеш полковник. Не разбирам защо са тези притеснения с дисертацията?
— Дашка, Дашка. — Самата Настя не бе очаквала, че ще се разсмее. — Ти си непоправима идеалистка. Аз рапорт ще напиша, само че е нужно моите началници много силно да пожелаят да ме оставят на работа. А аз дълбоко се съмнявам в това. Началниците ми са сложни характери, не всички имат добро мнение за мен, а някои — дори откровено лошо.
„Особено моят непосредствен началник Вячеслав Михайлович Афанасиев — мислено продължи Настя. — Дразня го просто донемайкъде. Външно се разбираме прекрасно, но аз определено знам, че той не може да ме търпи. Просто си мечтае кога най-сетне ще се махна. По възможност в пенсия, та да няма приказки, че го е напуснал опитен служител като мен. Когато един добър служител напуска началника си, това винаги е петно върху репутацията на самия началник. Така де, кой пилее безогледно ценни кадри? Ако човекът е повишен или се мести за по-висока заплата — това е нормално, това всички го разбират. Но мен няма да ме повишат: жена съм. По-висока заплата означава да отида в частния сектор, а аз няма да го направя. В частния сектор умения за разкриване на убийства не са необходими на никого, там е нужно съвсем друго: гражданско право, договори, финанси, осигуряване на безопасност, а аз не искам да променям квалификацията си. Значи, мога да се преместя само на равностойна длъжност в друго подразделение. И как ще изглежда това отстрани? Оперативен работник, който деветнайсет години се е занимавал с разкриване на убийства и се е сдобил с всякакъв опит, изведнъж, не щеш ли, отива да стане старши оперативен работник в отдела по борба с кражбите… Ха-ха-ха. Съшито с бели конци, глупаци няма и първият, когото ще питат, е началникът ти. Щом са те напуснали, значи не си създал условия, не си опазил специалиста си, не си пресякъл развитието на конфликтна ситуация. Афоня не иска това, той би предпочел всичко да мине тихо и кротко, според съответните разпоредби. Каменская е остаряла и се е пенсионирала. Естествен процес.“