— Така че началникът няма да постави на рапорта ми положителна резолюция — продължи тя на глас обясненията си. — А тъй като още не ми се иска да се пенсионирам и да си седя вкъщи, аз трябва да се постарая през тези две години да напиша дисертация или поне някоя и друга статия, за да докажа умението си да се занимавам с научна работа. Тогава ще имам шанс.
— Какъв шанс?
— Да стана преподавател. И то на такава длъжност, на която ще мога да получа чин полковник. Тогава ще мога да работя до петдесет години. А ако съм добра в преподаването, там ще ми подпишат и две удължавания. Разбра ли сега?
— Излиза, че при вас всичко било много сложно — проточи Даша. — А защо мислиш, че твоите началници няма да искат да поработиш още?
Защо, та защо… Причини много. Ето например една от последните: тази история с новия служител, когото Афоня взе в отдела в края на миналата година. Това момче от самото начало не се хареса на Настя, с детективския си усет тя долови у него доста съмнителни черти и се зае да го проучи. Оказа се, че младежът е попаднал в органите направо от криминалните среди и е бил висококвалифициран джебчия. Но всички опити да съобщи тази информация на началника се блокираха в зародиш, полковник Афанасиев не обсъждаше кадровите си решения със своите подчинени. Е, и какъв е резултатът? През юни избухна скандал с „престъпниците с пагони“, бившият джебчия беше задържан заедно с „група колеги“, разкошната му биография стана достояние на обществеността и Афоня най-сетне научи от службата по собствена сигурност това, което толкова безуспешно се бе опитвала да му каже Настя Каменская. Дълго триха сол на главата на кадровика, който бе назначил новия служител и бе правил проверки, настояваха да си признае колко са му платили, та резултатите от проверките да са положителни, а Афоня го разкарваха по началнически кабинети и му наприказваха сума ти неприятни неща. Ако се бе вслушал навреме в предупрежденията на подполковник Каменская… Къде сте видели началник, който ще прости такова нещо на свой подчинен?
Но нали не можеше да разказва всичко това на Дашенка…
— Дълга история — отбягна прекия отговор Настя. — Просто знам — и толкоз. Приеми го като факт, без обяснения. И хайде стига по този въпрос. Да вървим при мъжете, че без нашия контрол кой знае какви ги вършат.
Мъжете — Льоша Чистяков и Саша Каменски — обаче вършеха нещо чисто мъжко: разглеждаха и обсъждаха ски оборудването, с което заможният банкер Александър Павлович Каменски се бе наслаждавал на алпийския въздух, снега и стръмните склонове. Малкият Саня също се въртеше около тях, постоянно се намесваше в мъжкия разговор със звънливото си гласче и се опитваше да разкаже на чичо Льоша за собствените си успехи в ски спорта и най-вече в преодоляването на страха от лифтовете. Настя се възхищаваше на вида на брат си и жена му — толкова млади, пълни с енергия, свежи, цъфтящи, лицата им покрити с равномерен кафеникав тен, очите им блестят. Не са като нея — остарялата и уморената. Вярно, те бяха прекарали една година в Алпите, след такава година не е трудно да изглеждаш добре, но тя има чувството, че вече никога няма да може да бъде като тях, дори да прекара на същите тези Алпи целия си останал живот.
— Какво има, Настюша? — улови погледа й брат й и се разтревожи. — Нещо не е наред ли?
— Всичко е наред — пресилено бодро отговори тя. — А в тая къща дават ли чай, или само хранят с печено и раздават подаръци?
— Разбира се — веднага се засуети Даша, — аз ей сега, след пет минути ще има чай, донесли сме страхотни бонбони, взехме ги…