— Е, добре де — промърмори ядосано Настя, — нека да не съм права. Угаси лампата.
Тя се притисна до мъжа си, вдиша познатия топъл мирис на кожата му и упорито си помисли: „И все пак, Егор Сафронов, аз не ти вярвам. Ще докажа, че сам си убил жена си или си поръчал да я убият. За тази цел трябва само да разбера защо си се оженил за нея. И ще го разбера. Може би не съм в състояние да проумея всичко, но пък мога да науча всичко, което пожелая. За тази работа имам достатъчно опит“.
ГЛАВА 4.
Явно нещо ставаше в атмосферата — дали магнитни бури, дали промяна в налягането, дали нещо друго, все още непознато, но определено влияещо върху някои хора, какъвто именно беше Вячеслав Боровенко. От девет часа сутринта той зае своя пост пред блока на Сретенския булевард, където живееше Глеб Борисович Богданов. Намести си слушалките, разгъна вестник, сложи на съседната седалка цигарите — нищо че ги бе отказал, както и термоса с чая и торбичката със сандвичите, и се приготви да слуша. Лиза се бе настанила на задната седалка с книга в ръце. И тя не се чувстваше добре, но не заради времето, а заради безсънието.
До обяд нищо интересно не се случи. Писателят стана, старата домашна помощница му сервира закуската и маестрото излезе на разходка. Лиза изчака няколко секунди, слезе от колата и тръгна след него. Ами ако по време на своите разходки той се среща с някого?
Богданов не се срещна с никого. С бавна отмерена крачка измина обичайния си маршрут по булевардите — по Сретенския, Рождественския, Петровския, Страстния и обратно. Пет минути преди да се върне, в жилището на Богданов иззвъня телефонът.
— Ало — чу в слушалките Слава гласа на Глафира Митрофановна. — Няма го. Обадете се след двайсетина минути.
После покрай колата мина самият Богданов, влезе във входа, сетне Слава видя приближаващата Лиза и чу как Глеб Борисович звънна на вратата. Стъпките на старицата, изскърцването на бравата, шумоленето на съблечената дреха.
— Хубаво ли се разходи, Глебушка?
— Хубаво, Глаша, както обикновено.
— Търсиха те тук. Преди малко. Дай си обущата, веднага ще ги забърша, че ще намокрят пода.
— Кой се обади?
— Жена. Не се представи. Казах й да звънне пак след двайсет минути. Ама ти без шал ли си излязъл? Боже, Глебушка, как може? Ще настинеш!
— Че какъв шал, Глаша? Навън е топло. Влажно, но топло.
— Хич не ми обяснявай! Октомври е към края си, как ще е топло? И аз, глупачката стара, не съм те и погледнала! Ти пък си като малко дете, ако човек не те види, вечно се обличаш не както трябва. Ах, Глебушка, Глебушка! Седемдесет години те възпитавам, възпитавам — и още не мога да те възпитам. И на кого се метна такъв? Майка ти, покойната Зема, винаги топло се обличаше, според времето, затова и не настиваше, пазеше си здравето.
— Ти, Глаша, не ме сравнявай с майка ми. — Гласът на Богданов стана по-глух, вероятно от антрето бе минал в някоя от стаите. — Тя беше певица, за певиците гърлото е работен инструмент. Кафето готово ли е?
— Готово е, готово, Глебушка, сега го нося. Да запаля ли камината? Ще седнеш край огъня, ще си стоплиш краката, че да не си настинал…
— Запали я. В такова време камината е нещо хубаво.
Слава се извърна и със съчувствие погледна жена си, която жадно пиеше горещ чай от чашата на термоса. Премръзнала е, горката. Хем уж се облече дебело, знаеше, че ще трябва да ходи пеша два часа, ама пак е премръзнала. Да можеше сега да я настани пред тази камина, да й стопли краката…
— А той там има камина — каза Слава, без да знае защо. — Старицата я пали, вайка се, че сезонът е започнал, а не са се запасили с дърва, съвсем малко им останали.
— Камина, а? — вдигна вежди Лиза. — Добре са си живеели писателите в съветско време. А какво друго има?
— Затруднявам се да кажа, не съм бил там. Каквото знам, то е само от думите на Мишаня, а за него да те излъже е, кажи-речи, професия. Наркоман, ясна е работата… Каза, че апартаментът бил огромен — шест стаи, камина, еркер, три входа.
— Три? — учуди се Лиза. — Как така?
— Два от централното стълбище и един от задния вход. И аз не разбрах, когато ми го каза Мишаня, после се порових в справочници и намерих отговора. Сградата е над стогодишна, построена е през хиляда деветстотин и втора година, представяш ли си? Та там пише, че в такива господарски апартаменти са правели по два официални входа: един — за всички, той е водел до антрето и оттам се е влизало в стаите, а вторият е водел направо в една от стаите. Правили са го специално — в случай че собственикът е лекар, адвокат или нотариус, или ако е имал някаква друга подобна професия, която е изисквала конфиденциалност. Тогава посетителят влизал направо от стълбището в кабинета и си тръгвал по същия начин, така че никой не го виждал и той не безпокоял никого от семейството. Удобно, нали?