Лиза тъкмо щеше да каже какво мисли по въпроса, когато Слава вдигна ръка предупредително:
— Тихо… Телефонът…
В слушалките се звънна шест пъти, докато Богданов вдигна.
— Ало — каза той със звучен царствен баритон. Но още следващите думи бяха изречени тихо, припряно и ядно: — Вие ли сте? Да не сте полудели? Категорично ви забраних да ми се обаждате вкъщи. Спешно, така ли? Добре. Хайде на същото място. В три часа. И да не сте посмели повече да звъните тук.
Слава се обърна към жена си и се усмихна тържествуващо.
— Май успяхме! Не го дебнахме напразно. Обадиха му се и нашият писател беше много недоволен от това. Говореше тихо, за да не го чуе старицата. Случило се е нещо необичайно и днес в три часа той има спешна среща с човека, който се обади.
— Къде? На кое място? — оживи се Лиза.
— Той не уточни. Каза: на същото място. Нищо, ние ще го проследим още оттук, няма къде да се дене.
— Славик, но ние го следихме почти две седмици — предпазливо отбеляза тя. — За него има само едно място, което означава „същото“. Това е ресторантът, където обядва всеки четвъртък. И вчера обядва там. Няма друго място, което Богданов да посещава редовно. Нещо не се връзва.
— Лизонка, ние сме го наблюдавали само две седмици, но си представи, че това „същото“ той го прави веднъж месечно. И после, какво му пречи и днес да отиде в ресторанта?
— Нищо — въздъхна жена му. — Не знам защо, но нищо не се получава като в книгите или филмите. Проточва се, досадно, скучно, нищо не се случва…
— Почакай — отново я спря с жест Слава, — там нашият маестро нещо спори със старата.
— …ама как така, Глебушка, сготвила съм за обяд… Нали вчера обядва в ресторанта. Защо и днес?
— Налага ми се, Глаша. И недей да спориш с мен.
— Ама всичко отива на вятъра! И супата, и печеното, това агнешко съм го купила прясно от пазара… Господи, сега трябва да го хвърлям ли? Да беше ме предупредил от снощи, че няма да обядваш вкъщи, нямаше да харча пари за продукти, защото ти искаш да купувам най-доброто, най-прясното, а пък… Толкова пари на вятъра! Не е хубаво това, Глебушка.
— Не се ядосвай, Глаша, ще изям всичко на вечеря. Така де, защо се притесняваш толкова?
— Ами за вечеря съм сготвила друго! Глебушка…
— Какво друго сега? Я ми долей кафенце… Благодаря.
— Глебушка, да не е заради онзи борш? А? Сега не искаш да обядваш вкъщи, защото не ми вярваш? Мислиш, че съвсем съм остаряла и не мога една супа да сваря като хората? Ти цял живот ядеш супа за обяд, научила съм те от малък, а сега се гнусиш от супите ми и ще ходиш да обядваш в ресторант, така ли?
— Ама моля ти се, Глаша, какви ги приказваш? Просто плановете ми се промениха. Нали може плановете на човек да се променят? Изникнаха непредвидени обстоятелства, имам делови обяд в ресторанта.
— Знам ги аз твоите обеди — долови сълзи в гласа й Слава, — по-рано винаги, когато трябваше да се видиш с някого, хората идваха вкъщи и аз готвех и сервирах за всички, а сега виж какво измисли: делови обяд в ресторанта. Не, не, Глебушка, кажи си направо: не ми вярваш, нали? Мислиш, че като ми се вкисна един борш, отсега нататък винаги ще е така?
— Ама успокой се, Глаша! Защо правиш от мухата слон?
— Аз пък ще ти кажа, че не е възможно моят борш да се е вкиснал просто ей така! Не е възможно!
— Добре де, добре, не е. И какво от това?
— Ами сигурно са искали да те отровят! И ти прекрасно знаеш кой и защо. Още в сряда ти казах да се обадиш, където трябва, а ти не ме послуша!
— Е, стига де, Глаша! Докога ще ми опяваш!
— Докогато трябва, дотогава. Ти за всичко си затваряш очите, не искаш нищо да знаеш, а не всички хора са добрички, за каквито ги мислиш. Ти например смяташ, че щом съм на осемдесет и три години, вече не ставам за готвачка и изобщо съм изкуфяла, затова и супата ми е развалена, и ставам мнителна, и говоря глупости, обаче не! Не, Глебушка! На осемдесет и три години съм, затова знам и разбирам много неща, а каквото не разбирам, го усещам. Мразят те, искат да те унищожат, няма да се успокоят, докато си жив. Ще те убият, Глебушка. Като не успяха да те отровят — ще измислят нещо друго. Отваряй си очите.
— Остави ме на мира, Глаша — уморено и печално прозвуча гласът на Богданов. — И да не си посмяла да ме въвличаш в тези идиотски разговори. Знаеш какво мисля по въпроса. Донеси ми от кабинета онази папка, на бюрото е, ще поработя върху ръкописа. Тук край камината е хубаво, топличко… И не ми пречи.