— Няма, Глебушка, няма да ти преча, работи си спокойно. Ама дали няма да решиш друго за обяда, а? Остани си вкъщи, покани гостенина си тук, ще сложа хубавия сервиз, сребърните прибори, колосани салфетки, кристала, няма да ти е неудобно. А, Глебушка?
— Глашенка. — Сега гласът на Богданов, макар да беше уморен, не звучеше толкова печално, в него имаше нежност и топлота. — Аз много те обичам. Ти си единственият близък човек, който ми остана. Познавам те, откак се помня. Най-малко теб бих искал да обидя. И ако днес не обядвам вкъщи, то е само защото така трябва. Не ми се сърди, мила моя. Ела тук да те целуна.
„Господарят си е господар“ — с неясно откъде взело се раздразнение помисли Слава Боровенко. Като искаш да целунеш старицата, отлепи си задника от фотьойла, стани, иди при нея и я целуни. А така… „ела тук да те целуна“, сякаш й прави услуга. Седи си в мекото фотьойлче, грее страдащите си от подагра крачета пред камината, шумоли със страниците, прави се на велик майстор на перото, а към старицата, въпреки всичките си нежни приказки, се отнася като към прислуга. В някакво интервю Богданов бе казал, че Глафира Митрофановна го е отгледала от тригодишен, тоест, израснал е в нейните ръце. Щом е така, Глеб Борисович трябва да се отнася към нея като към майка, а не като към прислуга.
Слава се сети за своята майка. Ами че той е готов да я гледа като писано яйце! Цял живот майка му е до него, винаги е готова да му помогне, да го успокои, да го утеши. Жалко, че не може да й разкаже какво се случи с внук й — Юрик, и какво става сега с нейния син и снаха й: майка му няма да го преживее. Как може да й признае, че той, Слава, даде огромен подкуп, за да измъкне Юрка от затвора? Как да й каже, че заради това бе принуден да наеме крадец, да подслушва апартамента на известен писател, да следи него и неговите съавтори? Това, което върши, е осъдително, но още по-лоша е причината, поради която го прави. Той търси материали, разобличаващи престъпници, и то не за да възтържествува справедливостта, а за да спаси тези престъпници от правосъдието. Нима може да допусне тя да научи за това?
Той се тормозеше, задето имаше неща, които трябва да крие от майка си. За нея той бе чудесен, почтен, благороден и честен човек, любящ син, съпруг и баща. И всеки път, когато се взреше в нейните пълни с нежност очи, вътрешно той примираше от мисълта, че не е такъв, изобщо не е такъв, и ако тя научи какъв е в действителност, ще престане да го обича. Или ще умре от мъка. Ако Юрка беше осъден и бе отишъл в затвора, това щеше да стане тяхна обща мъка и щеше да я обсъжда с майка си, да тъгува на нейното рамо, да усеща как топлата й ръка го гали, утешава, влива в него от силите си. Слава щеше да си остава в очите й все така честен и почтен, но искрено щеше да смята себе си за такъв и нямаше всеки път да мисли, че получава от майка си нещо, което не е заслужил, за което не е достоен. При срещи с нея нямаше да се чувства като крадец. На едното блюдо на везните — любовта на майка му, на другото — съдбата на сина му. Как да претегли такива неща? Надникнеше ли дълбоко в себе си, Слава Боровенко честно признаваше, че ако бе взел решението сам, то щеше да бъде в полза на майка му. Едно решение винаги трябва да се взема в полза на по-слабия. Юрка е виновен, да си носи отговорността. Той е млад, здрав, силен калпазанин. Майка му няма никаква вина и няма защо да страда. Но когато вземаше решението си, не беше сам. До него беше Лиза. Лиза, за която нямаше и няма нищо по-важно в живота от сина й.
Слава се отнасяше добре с жена си и дори почти не й изневеряваше, във всеки случай не и сериозно, с продължителни връзки. Но дълбоко в душата си я обвиняваше, задето отношенията с майка му се промениха. Именно тя, Лиза, настоя да спасяват Юрка с всякакви средства, каквото и да им струва. Именно тя накара Слава да отиде при онзи началник — Андрей Степанович, и да му даде пари. Именно заради нея, заради Лиза, сега той гледа по-рядко да ходи при майка си, защото е непоносимо — о, господи, колко е непоносимо да вижда в очите й безрезервната любов, за която вече е недостоен.
Боровенко боготвореше майка си. Ето защо картината, в която би й казал: „Ела тук да те целуна“, му се стори най-малкото оскърбителна.
Като най-перспективен събеседник за получаване на отговори на въпросите й Настя Каменская прецени съпругата на Алишер Уразов, която по паспорт се казваше Нурия Салахетдиновна, но в ежедневието обръщението към нея беше Нора Сергеевна, а по-често просто Нора. Защото Алишер, или Алик Уразов, бе делови партньор на Егор Виталевич Сафронов, заедно бяха собственици на симпатично малко кафене, така че Уразов като нищо можеше да знае истинските причини, подтикнали Егор да се ожени за Лена Шчоткина, нещо повече — можеше и да ги е споделял с жена си. Затова именно съпругата на Уразов беше номер едно в списъка на Настя.