Тя се извърна към прозореца и отправи празен поглед към капките дъжд, стичащи се по стъклото. Текат ли, текат, нищо не ги интересува…
Той гледаше като омагьосан стичащите се по стъклото дъждовни капки. Ето го материалното олицетворение на неочакваната идея, която го споходи. Разбира се, това не беше изцяло негова идея, сам никога не би могъл да измисли такова нещо, беше я прочел в някои книги, случайно попаднали в ръцете му. Защото какво е една дъждовна капка върху стъклото? Съществува кръговрат на водата в природата, това го беше учил още в часовете по природознание… или как се казваше този предмет? На планетата има една маса вода, част от нея се изпарява, кондензира, пада на земята във вид на валежи, после отново се изпарява… Като цяло, никъде не се губи и не изчезва окончателно. Но когато тази вода е в периода на съществуването си във вид на валежи, вариантите могат да бъдат много. Снежинката може да падне в пряспа и да се слее с общата маса, да полежи в студа до пролетта във вид на сняг, после да се стопи, да се изпари и издигне нагоре. А може и да падне на нечия длан, да остави някого да се наслаждава няколко секунди на нейната красота, изящество и неповторимост и да се превърне в капчица студена вода. Човекът ще избърше капчицата с носна кърпа или салфетка, после салфетката ще изсъхне, водата ще се изпари и всичко ще започне отначало. И какво я очаква при следващото завъртане? Неизвестно. Може би тя ще стане дъжд, може би отново сняг, а може би роса, може да капне върху покрив на сграда и тогава нейното разтапяне и изпаряване ще е само въпрос на смяна на сезоните, а може да падне в океана и тогава тя още много, много десетилетия или векове ще трябва да чака своя шанс сред километрите пластове вода. Спокойно ще плува, ще си спомня как е била невероятно красива снежинка, как е лежала като капчица роса върху листенце на маргаритка, как я е настъпило скитащо куче, претичало през кална локва в покрайнините на провинциален град. После кучето е тръснало лапа, капчицата вода е отлетяла и е попаднала върху загрят от слънцето камък… Може да й се е искало да поживее още във вид на дъждовна вода в локвата — минават хора, разни звуци долитат, интересно е, но ето че сега трябва да се изпари от топлото камъче и да започне целия път отново.
А ето че живее в океана. Че какво? И тук е интересно, досега не е била в океана, тук има много растения, плуват различни рибки… Всяко нещо си има своята прелест и своята особеност.
Дъждовната капка пълзи по стъклото. Милиони точно такива капчици падат от небето, но само част от тях успяват да попаднат върху твърда повърхност — стъклото на прозореца например, и да станат видими за човешкото око. Прозорецът не е много висок по принцип, понякога е метър и половина, дори два, а понякога е съвсем мъничко прозорче, и пътят от мястото, където тя е попаднала върху стъклото, до долната рамка не е дълъг. А после вече според късмета — или се търкулваш надолу и се сливаш с общата маса вода, за да изчакаш своя ред за изпаряване и начало на ново завъртане, или изсъхваш, изпреварвайки другите по пътя към нови приключения. Но при всяко положение ти не изчезваш окончателно, въпросът е само колко време ще трябва да престоиш в една или друга форма и колко дълго ще могат да те виждат хората. Формата може да бъде унищожена, но същността — никога.
А нима човешкият живот не повтаря тази идея? Плътта е тленна, душата е безсмъртна…
Мисълта все още е неясна, не се е оформила отчетливо, но той ще я развива, той няма да се откаже от нея.
И тогава всички те ще научат. И ще разберат. И най-сетне ще го оценят.
Вратата се отвори, в коридора надникна секретарката на комисията.
— Другари офицери, можете да влезете.
Обявяването на оценките вървеше бързо. Капитан Хромченко — „отличен“, подполковник Татаринов — „добър“, майор Суладзе — „добър“, подполковник Каменская — „среден“. Значи все пак татко… Не, тая няма да я бъде.
— Моля да ми пишете „слаб“ — спокойно каза Настя, разбирайки, че и без това няма какво да губи.
Председателят на комисията, който обявяваше оценките, тежко въздъхна и целият му вид издаваше мисълта, че ето на, след като Господ не е дал мозък на жената, това се проявява в абсолютно всичко. И отговорите й идиотски, и поведението.