Голямата стрелка подмина три и половина и бързо се задвижи нагоре. Застопорените в задръстването коли истерично надуваха клаксони и от тези досадни дразнещи звуци главоболието му ставаше просто непоносимо. А Василий седеше спокойно и мълчаливо си мислеше за нещо, сякаш за никъде не бързаше. Може би наистина не бързаше и беше хванал кола не защото е бързал, а просто не му се е искало да ходи пеш и да се блъска в метрото.
Телефонът в горния джоб на якето му отново забръмча. В гласа на Лиза Слава долови отчаяние:
— Къде си? Те вече тръгват.
— Лиза, в задръстване съм — каза той виновно. — Не мога да мръдна. Изобщо не се движим.
— Какво да правя тогава?
— Излез на улицата, погледни, може тя да си тръгне с обществен транспорт. Или поне виж номера на колата…
Тя затвори. Явно се вбеси и в този случай Слава Боровенко не можеше да не признае, че имаше защо.
— Какво, шефе, ти да не работиш като частен детектив? — чу насмешлив глас току до себе си.
О, господи, съвсем бе забравил, че в колата има и друг човек! Разговаря с жена си, сякаш беше сам. Не, не го бива за разузнавач, само се излага, дори по телефона не умее да говори така, че никой, освен събеседника му, да не го разбере. Хем думите му бе чул не кой да е, а Василий Славчиков, човек, непосредствено участващ в ситуацията. Какъв глупак е само! Ами ако Василий се досети?
Не, не, утешаваше се Слава, докато трескаво натикваше колата в освободилите се пред него сантиметри, момчето за нищо не може да се сети, това е абсолютно невъзможно. Но за да не буди у него подозрения, трябва да каже нещо. Нещо такова… ами най-обикновено, разбираемо за всички.
— А, дъщеря ни… съвсем е откачила… — забърбори Слава. — Хванала си е някакъв, а кой е — не казва, крие го, не го кани вкъщи, обградила се е с някакви тайни. Естествено, ние с майка й се тревожим. Затова решихме да изясним кой е този човек.
— Ами може да съм аз? — внезапно избухна в смях Василий и венците му грозно се оголиха. — Защото тъкмо съм тръгнал на среща с момиче, а точно тя ме крие от родителите си, страхува се, че няма да ме харесат. Че какво, страхотно съвпадение, нали! Просто плаче да го опишеш в книга, в някое булевардно романче. Как мислиш, шефе?
— Защо в роман? Ти какво, да не си писател?
— А, нещо такова, въртя се около литературните среди.
— Как се казва момичето ти?
— Алла.
— Е, нашето е Таня — поклати глава Боровенко, зарадван, че така сполучливо се бе измъкнал от ситуацията. — Няма ли да закъснееш за срещата, любовнико? Защото сега много има да се мотаем тук.
— Ще почака — безгрижно махна с ръка Василий. — И изобщо имам още сума ти време, смятах да се отбия в един клуб, а чак след това да се срещна с Алла. Така че не се тревожи за мен, шефе, няма да закъснея.
Слава се ободри, понеже сметна, че ето, тъкмо сега ще завържат разговор и той ще успее да измъкне нещо от Вася, така че това поне до известна степен ще компенсира вината му и обстоятелството, че бяха изпуснали човека, с когото се бе срещнал маестро Богданов. Но Василий отново се умълча, притвори очи, отпусна се на седалката, изпружил напред дългите си крака, и потъна в размисъл.
И отново се обади Лиза. Този път тя, както личеше от звуковия фон, вече не седеше в приличния тих ресторант, а стоеше на улицата, затова не се притесняваше и не подбираше изразите си.
— Е, и къде се шляеш още?
— Нали ти казах, в задръстване съм. Какво става там?
— Какво става ли?! — Тя почти крещеше. — Ами нищо не става! Те заминаха. Всеки с колата си. Тя беше оставила своята зад ъгъла и докато си обличах шлифера, успя да потегли, дори не видях номера. Защо ме остави сама? Защо ме накара да пътуваме двамата с твоята кола? Нали исках да взема своята, та двамата да сме на колела и да не зависим един от друг, ама ти ме уверяваше, че това няма да е нужно и с две коли само ще привличаме вниманието. Вижте го страхотния разузнавач, Щирлиц се извъди! Молих те да влезем в ресторанта заедно, ама не, заинати се, имал си бил идеи! Защо изобщо трябваше да тръгнеш нанякъде? Сигурно имаш шило в задника!
— Лизочка, слънчице, нали знаеш, че човек може да попадне в задръстване на най-неочаквано място.
— Може да не попадне в задръстване, ако не ходи никъде! — отсече тя. — Заради теб изпуснахме най-важното. Тя му предаде плик, а той й даде пари. Разбра ли?