— Разбрах — оклюмано отвърна Слава, като се проклинаше за своя неоправдан порив. И защо му притрябва да качва Василий! — Лизочка, аз сега не мога нищо да направя, няма начин да се измъкна от това задръстване. Ти къде си?
— На улицата, до метрото. Сега ще сляза долу и ще се прибирам. Мразя те! Боже мой, колко те мразя! Имахме единствения шанс да научим всичко и ти го пропиля като последен глупак.
Тя изхлипа и затвори.
— Какво, шефе — присмехулно и същевременно съчувствено подхвърли Василий, — не се получи от жена ти мис Марпъл, така ли? Изтървали сте бегълката?
Е, това беше точно казано — именно бегълка и именно я изтърваха. Това момче имаше предвид нещо съвсем друго, но уцели право в десетката. Че и това идиотско „шефе“… Слава не можеше да търпи, когато към шофьорите се обръщаха с „шефе“, че и на „ти“, смяташе това за неприлично и оскърбително фамилиарничене и едва се сдържаше да не сложи на мястото му Василий с някоя остра приказка.
— Е, какво толкова, не се ядосвай, и мен представителите на вашето поколение не ме харесват, моите момичета винаги тайно идват на срещи с мен — сподели житейския си опит Василий. — А всъщност аз съм добро момче, и то от добро семейство, не употребявам наркотици и дори почти не пия. Хората като вас ги смущава външният ми вид, това го разбирам, пиърсингът, татуировката. — Той се извърна към Слава и посочи с пръст веждата си, където се кипреше малка изящна татуировка, после подръпна висящата от ухото му обеца. — Обаче нищо не разбирате от хора. Спомни си какъв си бил на двайсет години, сигурно и ти си имал разправии с твоите старци заради прическата и дрешките и си смятал, че те са изостанали и не са в крак с времето.
— Но ти не си на двайсет — процеди през зъби Слава. — На твоята възраст вече е време да имаш приличен вид.
Младежът направи кисела физиономия и бръкна в джоба си.
— Охо, шефе, като те гледам, май смяташ да ми даваш акъл. Обаче недей. Все още си имам мама и тате за такива случаи. Ще сляза тук, ще дотичам пеш. Дръж.
Като използва поредното спиране, той се измъкна от колата, хвърли на седалката банкнота от петдесет рубли и като лавираше ловко между спрелите коли, бързо стигна до тротоара.
Не може да се каже, че настроението на Слава Боровенко се развали, защото то и без това беше отвратително. И главоболието му не се засили, защото по-силно от това нямаше накъде; ако е по-силно, получаваш шок от болката и загубваш съзнание. С една дума, работите бяха от зле по-зле.
Едно го утешаваше: като че ли сред тримата съавтори се очерта единственият, който има достъп до материалите на покойния журналист. А това вече е нещо. И сега Слава няма да се прибере вкъщи, където го чака вбесената и разстроена Лиза, а ще отиде на Сретенския булевард и ще подслушва какво става в апартамента на писателя. Възможно е, след като се запознае със съдържанието на плика, предаден му от непознатата, той да се обади на някого по телефона или да каже нещо на старата си бавачка. Освен това по гласа му ще проличи дали са го зарадвали резултатите от срещата в ресторанта, или са го огорчили. Информацията се събира троха по троха, това Слава Боровенко го беше научил от детективско-шпионската литература, която много обичаше на младини.
— Сега ще ви обясня как да стигнете до нас. С кола ли сте?
— Не — отговори Настя и съвсем не на място си спомни неотдавнашния си разговор с брат си. И дума не може да става да приеме от него като подарък кола, но дявол да го вземе, понякога тя е страшно необходима на човек!
Уразови живееха извън града в собствена къща и беше трудна работа да се стигне до тях без собствен транспорт.
— Ами как тогава… — В гласа на Нора Уразова прозвуча искрена загриженост. — Тогава ще ви бъде трудно. Знаете ли какво, не идвайте тук. Не е толкова спешно, нали? Можем ли да отложим този разговор с около два часа?
— С около два часа можем — с готовност се съгласи Настя. — А какви са вариантите?
— Днес ще идвам до града, трябва да съм при козметичката в пет часа. Мога да дойда по-рано, да се срещнем някъде с вас и да поговорим. Например към три часа. Можем да обядваме заедно и аз ще отговоря на всичките ви въпроси.
Виждаш ли сега, Анастасия Павловна. Заможните предприемачи, от които всеки трети е компрометиран заради връзки с престъпността, проявяват благородство и топла грижа, отнасят се с разбиране към финансовите затруднения на милиционерите. Криминалната милиция няма необходимия служебен транспорт, а детективите нямат пари, за да разполагат със собствени автомобили. Добре де, така да бъде, свидетелят сам е готов да дойде от разкошната си извънградска къща в шумния суетен град и да изпълни гражданския си дълг, давайки показания между масажа и козметичната процедура. Или да подхвърли милостиня във вид на безплатен обяд, да нахрани гладния. Какво да ви прави човек вас, сиромасите ченгета…