— Отдавна ли съпругът ви има общ бизнес със Сафронов?
— Отдавна. И през цялото това време аз мечтаех Егор най-сетне да се ожени, тогава съпругата му би могла безпрепятствено да идва при мен по всяко време. Разбирах, че неговата съпруга ще бъде… ами с една дума, европейка, такава… — Нора с усилие търсеше нужната дума, за да не обиди своите съотечественички, но така и не я намери, затова остави фразата недовършена. — Алишер има твърдо правило: мъжът може да дойде в дома му с когото си пожелае — със съпруга или с любовница, но аз мога да създавам отношения и да общувам самостоятелно, без него, само с официалните им съпруги. Егор идваше у нас с различни момичета, често ги сменяше и някои много ми харесваха, беше ми интересно с тях, но знаех, че те никога няма да станат мои приятелки, докато той не се ожени за някоя. И ето че най-сетне се появи Леночка… И още нещо особено ме зарадва: и аз съм бременна, очаквам петото хлапе и сме горе-долу с еднакви термини. И тогава аз, като същинска глупачка, започнах още от първия ден да си мечтая как ще износваме дечицата си, ще ходим при един и същ лекар, заедно ще се разхождаме, ще правим гимнастика, изобщо всичко ще правим заедно. Представях си как всяка сутрин Егор ще докарва Леночка у нас, защото там имаме чист въздух, борове, простор, и двете по цели дни ще бъдем заедно, ще разговаряме, ще разговаряме, а вечер Алик и Егор ще идват при нас, ще вечеряме заедно и ще се разделяме само за през нощта. Такава идилична картинка си нарисувах! На вас сигурно всичко това ви е смешно и неразбираемо, но на мен нормалното общуване толкова ми липсваше! Имах чувството, че хващам мухъл от скука!
— Но нали имате четири деца — предпазливо възрази Настя. — Доколкото знам, държите две бавачки. Може би, ако сама се занимавахте с малчуганите, нямаше да имате време да скучаете.
— Молих Алик… Аз не исках никакви бавачки, щях прекрасно да се справя сама, абсолютно сте права. Но той не искаше и да чуе. Щом човекът е богат, децата трябва да имат бавачка. Това е престиж, показател за стандарт. Бонбонени обвивки. Тези същите проклети бонбонени обвивки. Той искаше всяко дете да има отделна бавачка, представяте ли си? С огромни усилия успях да го придумам бавачките да бъдат само две. За една категорично не беше съгласен. И после, децата ангажират ръцете и душата, а главата скучае. Та аз не съм виновна, че съм се родила в Москва и съм израснала като нормално московско момиче, а родителите ми са от Изтока и са решили съдбата ми така, както е прието от техните предци. Те ме предадоха, продадоха ме на Алишер. Млада, красива, здрава, девствена, без висше образование… взеха за мен добри пари. Аз не мога да ги осъждам. И не можех да се противопоставя на волята им, бях отгледана с убеждението, че родителите винаги са прави и трябва да ги слушам. Господи, защо ли приказвам само за себе си… Вие искахте да поговорим за Леночка, а аз ви натоварвам с моите проблеми.
Нора зиморничаво помръдна рамене и Настя забеляза, че кожата на добре гледаните й бели ръце е настръхнала. Премръзнала е, горката. В обширния й гардероб сигурно няма ръкавици — от колата в помещение, от помещението — в колата.
— Студено ли ви е? — съчувствено попита тя. — Да влезем в някое кафене?
— Не, не — бързо отговори Уразова, — по-добре да поседим тук. Кафенета, ресторанти — колко ми е омръзнало всичко това! Знаете ли кога за последен път седях ей така на булеварда? След абитуриентския ни бал, с приятелки. Толкова хубаво беше… Минават хора, коли, някакъв живот наоколо. А аз седя с приятелките си. След училище родителите ми ме държаха много строго, не дай си боже да се запозная с някого и да направя бели, непрекъснато ме контролираха и само търсеха къде ще могат да ме задомят по-изгодно. Нагласиха ме…
— Искахте да разкажете за Елена — напомни й Настя.
Искрено й беше жал за тази твърде пълна жена с ярко лице, големи очи и разкошна тъмна коса, но времето си вървеше, а тя още не беше чула нищо важно за Елена Сафронова.
— Да, за Леночка… С една дума, тогава се размечтах донемайкъде. Обаче излезе съвсем друго.
— Какво излезе?
— Аз исках да се сближа с нея, а тя с мене — не. Колкото и тъжно да е да си призная това, аз не й бях нужна. Когато Егор я довеждаше, разбира се, разговаряхме, но ако аз й се обадех и я поканех да дойде, тя винаги отказваше. На няколко пъти успях да си уговоря среща с нея при идването ми в града, но виждах, че това не й доставя удоволствие.
— Но защо сте я канели, щом сте виждали, че тя не се стреми към сближаване? Надявахте ли се на нещо?