— Отначало — да, надявах се. А после превърнах това в развлечение. От скука вероятно.
— Как така? — смая се Настя.
Съпругата на ресторантьора Уразов все повече я изумяваше. Първо тези разсъждения за бонбонените обвивки, после абсолютно необяснимата й откровеност, когато описваше семейния си живот, а сега говори за много особено развлечение!
— Леночка беше много потайна. Постоянно имах усещането, че е човек на един ден, сякаш не съществуваше нито предишният ден, нито предишната седмица, нито предишният месец, камо ли предишният й живот. Разбирате ли за какво говоря?
Настя разбираше. Много добре разбираше. Защото именно такова усещане я бе споходило и нея след първото запознаване със съпруга на убитата Елена Сафронова и прочитането на събраните материали. Тя мълчаливо кимна на Нора.
— Лена никога не разказваше какво й се е случвало в живота. Нито за родителите си, нито за училището, нито за ухажорите, нито за мъжете, с които е била. Не казваше и дума дори за приятелките си. Та нали беше ясно, че преди Егор е имала други мъже, поне думичка да бе отронила за тях! Да беше ги споменала така, между другото! Тя сякаш беше изтрила всичко, което бе преживяла преди срещата си с него, и беше започнала живота си начисто. Когато разбрах, че не иска да бъдем приятелки, отначало ми стана много мъчно, някак ми беше обидно. Винаги е обидно, когато те отхвърлят. А после реших да опитам да измъкна от нея колкото може повече информация. Просто така, за развлечение. Защото тя не отказваше да общува с мен, винаги бе готова да побъбрим, и то не пет-десет минути, а часове — всъщност Леночка не беше мълчаливка. Само че зад това бъбрене стоеше всичко възможно на този свят, само не и самата тя. Можехме да обсъждаме бременностите си, книги, филми, спектакли, политика, кухня и готвене, мебели, ремонти, можехме дори да обсъждаме моя живот, само не и нейния. Разбирате ли?
Настя отново кимна.
— Продължавайте, моля. Това, което казвате, е много важно за мен. Трябва да разбера какъв човек е била Елена.
— Мисля, че лош — рязко отвърна Уразова.
— Защо? Обидили сте се, задето ви е отхвърлила? — полуутвърдително попита Настя. — Или ви е сторила нещо лошо?
— Човек, който отхвърля миналото си, не може да е добър — твърдо, без ни най-малко колебание, отговори Нора.
— Защо?
„Вече пето „защо“ само за един разговор — мислено си отбеляза Настя. — Днес нещо тъпча на едно място.“
— Ами това означава, че в миналото му има прекалено много лоши постъпки. Причинил е прекалено много зло и чувството на вина за това зло става непоносимо за него.
„Логично, макар и съмнително — помисли си Настя. — Животът познава много примери, когато нещата стоят съвсем различно. Хората мълчат за своето минало по съвсем други мотиви, а хората, причинили много зло, не изпитват никакво чувство на вина.“
— Поне приблизително имате ли представа какви именно постъпки биха могли да будят у Елена чувство на вина? — зададе тя въпроса си, сякаш думите на Уразова не бяха предизвикали у нея никакви съмнения. — Може би разгадаването на убийството й се крие точно в тези постъпки?
— Едва ли. — Гласът на Нора звучеше спокойно и уверено. — Леночка от нищо не се страхуваше. Не изпитваше боязън от нищо. Нищо не я тревожеше. Ако миналото й е представлявало дори и най-малка опасност за нейното бъдеще, аз непременно щях да забележа.
Самоуверено. Но може би Уразова имаше основания да разчита на своята интуиция и наблюдателност.
Разговаряха така още двайсетина минути, после Настя пристъпи към изясняването на най-важния въпрос.
— Кажете, Нора, когато Егор доведе у вас Елена, помоли ли вас или съпруга ви да му помогнете, да го подкрепите?
— Да му помогнем? — Красивите, ясно очертани вежди на Нора Уразова изящно помръднаха, изразявайки недоумение. — С какво да му помогнем?
— Като придумате Елена да се омъжи за него. Не? Нямаше ли такова нещо?
— Ама какво говорите. — Уразова тихо се засмя и се загърна по-плътно с тънката си наметка. — Защо ще е трябвало да я убеждаваме? Той ни я представи вече като своя годеница, помежду им всичко беше решено.
— А кога стана това, спомняте ли си? Имам предвид точната дата.
— Прекрасно си спомням, беше на рождения ден на Алишер, пети юли.
Пети юли. Не се връзва. Егор Виталевич каза, че научил за бременността на Елена в края на юни, през целия юли я придумвал да сключат брак и едва през август сломил упоритата й съпротива, след което веднага организирал сватбата. Някой от двамата лъже — или Егор, или Нора. Впрочем думите на Нора могат лесно да се проверят, като се попита съпругът й. Но пък тя е умна жена, в това няма никакви съмнения, така че ако лъже, сигурно разбира, че лъжата й моментално ще се разкрие. А и защо да не казва истината? Нали нея никой в нищо не я подозира. А може би трябва? Може би тъкмо нея трябва да подозираме? Добре, да продължим, сякаш нищо не се е случило.