— … в захарницата няма захар — зазвуча недоволният глас на Богданов. — Днес нещо си разсеяна, Глафира Митрофановна.
— Сега, Глебушка, сега — припряно и виновно каза старицата, — сега ще сипя.
Стъпките утихнаха, домашната помощница отиде в кухнята за захар. Ето, връща се, звукът от стъпките й приближава…
— Ах, господи! Извинявай, Глебушка.
— Ама какво ти става днес! — кипна Богданов. — Ту ми подаваш празна захарница, ту разсипваш всичката захар по пода.
— Ей сега — смотолеви старицата, — сега ще почистя. Не се ядосвай. Наистина не съм на себе си още от сутринта, откак станах в пет часа, ръцете ми все треперят.
— Да не се разболяваш? — Богданов моментално смени гнева си с искрена загриженост. — Да вземеш да полежиш, да си починеш, а?
— Че как да полежа, Глебушка, нали трябва да сготвя обяда, ще идват Васенка и Катерина! Тъкмо заради обяда се притеснявам. Ами ако днес пак ни сипят отрова?
— Е, ама ти вече прекаляваш, Глаша! Не е имало никаква отрова, разбираш ли? Не е имало!
— Ти пък откъде знаеш? Още тогава ти казах: иди в милицията, те да проверят какво имаше в онази супа. Ама ти не ме послуша. Върви сега, че гадай…
— Добре, добре, Глашенка — внезапно омекна Богданов, — така да е, в супата е имало отрова. Но днес откъде ще се вземе? Вчера тук не е влизал външен човек, и днес не е. И няма да влезе. Така че готви си спокойно супата и за нищо не се тревожи. Разбрахме ли се? Това е, тръгвам на разходка.
Тихо звънване от поставянето на порцелановата чашка в чинийката, звук на отместен стол, стъпките на Богданов — тежки, уверени, за разлика от ситните леки стъпки на Глафира, скърцане на отварящата се врата на гардероба в антрето, шумолене от плата на скъпото късо палто. На това място чуваемостта беше превъзходна, явно писателят се обличаше някъде съвсем близо до микрофона.
По-нататъшното чакане не донесе нищо ново. Богданов излезе от входа и тръгна към „Болшая Лубянка“, та на кръстовището да излезе в централната част на Рождественския булевард. Старицата отиде някъде навътре в апартамента, най-вероятно в кухнята, да готви, и не предприе никакви опити да се обади на някого по телефона. Вярно, телефонът звъня няколко пъти, но тя отговаряше кратко: „Няма го, ще се прибере след дванайсет“.
След поредното позвъняване Слава отмести единия наушник, затвори книгата, която четеше, обърна се към жена си.
— Все пак е странно… Докато старата се дотътри от кухнята до антрето, телефонът успява да звънне девет-десет пъти. Представяш ли си какви разстояния са това? Защо в апартамента му има само един телефон? Та това е страшно неудобно!
— Може би за икономия? — предположи Лиза и също затвори списанието, което си бе взела за четене от къщи.
— Не, не ми се вярва — замислено промърмори той. — Маестрото има кола с шофьор, макар че спокойно може сам да шофира, четохме го в едно интервю, спомняш ли си? Има книжка още от младини и шофьорски стаж — дай боже всекиму. А той се фука, наема си шофьор. И при това да икономисва от телефон… Всяка седмица поне веднъж обядва в ресторант, а там цените са такива, че ще стигне за цял телефон, и то от скъпите.
— Богатите си имат своите странности — сви рамене Лиза и отново впери поглед в лъскавото списание.
Точно в единайсет и половина писателят се прибра от разходката си.
— Ето на. — Слава се протегна, доколкото му позволяваше автомобилната седалка. — Още половин час — и ще започне най-интересното. Между другото, сега старата ще му докладва кой се е обаждал по телефона, а това може да се окаже интересно. Ти си приготви лист и химикалка, ще ти продиктувам. Лизонка, сигурен съм: днес всичко ще се разреши и ще приключи. Нали? Я се усмихни!
Той протегна ръка и ободряващо погали жена си по коляното, изпъкнало под тесните кожени панталони.
Лиза мълчаливо отвори чантата си, извади химикалка и затърси лист хартия. И в този момент започна да се случва нещо странно. Влезлият през портата сребрист джип, като не намери място за паркиране до тротоара, спря точно по средата на двора, от него слязоха двама мъже с ярко изразена кавказка външност: единият беше по-възрастен, Слава би го нарекъл стар, другият — значително по-млад, на петдесетина години, и двамата бяха снажни, с изправена осанка, гъсти, добре подстригани коси, носеха дълги модерни шлифери. И двамата излъчваха самоувереност, упоритост и снизходително дружелюбие, присъщи на някои хора, които са убедени, че са по-силни и затова не е нужно да се страхуват от никого и от нищо.