Мъжете излязоха от двора на улицата, завиха наляво и се скриха зад вратата на третия вход, същия, в който живееше Богданов, и след две минути в слушалките на Боровенко се чуха трелите на звънеца на неговата врата.
— Гледай ти — учудено се обърна той към Лиза, — на нашия маестро му дойдоха гости. А аз не съм чувал той да си уговаря такова нещо по телефона.
— Може да са му позвънили на мобилния — отговори Лиза, без да откъсва поглед от статията в списанието. — Докато се е разхождал.
— Не — поклати глава Слава, — това е нещо важно за нас, усещам. Сигурен съм. Я чакай…
Микрофонът, скрит в антрето, изпращаше към слушалките звук от предпазливи стъпки и силен шепот. Провървя им: писателят Богданов и неговата домашна помощница и бавачка спряха точно до вратата, на която наркоманът Мишаня беше закрепил „бръмбара“.
— Кой е?
— Не знам. Ти очакваш ли някого, Глебушка?
— Не, за Катерина и Вася още е рано.
— Ами ако е Васечка? Понякога той идва по-рано. Да отворя ли?
— Да не си посмяла!
— Ами поне да погледна през шпионката…
— Стой спокойно, ти казах.
Звънецът прозвуча отново — продължително, настойчиво.
— Кой ли може да е? — Дори в шепота на Богданов можеше да се различи не толкова учудване, колкото тревога.
— Майчице! — ахна Глафира. — Ами че това сигурно е той!
— Кой „той“?
— Който беше подхвърлил отровата. Дошъл е и днес. И тогава дойде в сряда.
— Ама кой е идвал бе, Глаша?
— Че аз откъде да знам? Нямало ме е вкъщи, когато е идвал. И е развалил борша. Оня път не успя, та е дошъл и днес, иска пак да опита. Не отваряй, Глебушка, не отваряй, за бога, моля те!
— И без това нямам намерение. Впрочем може наистина да е Василий, а? Или Катерина. Неудобно се получава.
— Ами обади му се по телефона. Дай ми слушалката, аз ще отида на пръсти до кухнята и тихичко ще му се обадя, ще го попитам дали той стои пред вратата. Ти само ми набери номера, не го знам наизуст.
В слушалката се чуха резки звуци: Богданов набираше номер на мобилния телефон. Ситнещите стъпки на Глафира Митрофановна зашумоляха и утихнаха, а пространството на антрето отново се изпълни с настойчивите дълги позвънявания. Боровенко имаше чувството, че чува тежкото дишане на Глеб Борисович. Какво пък, напълно бе възможно, ако възрастният писател се беше развълнувал (впрочем защо ли?) и се бе подпрял на вратата. Ето че зазвучаха приближаващите се стъпки на старицата — по-силно и отчетливо.
— Не е Васенка. Те идват заедно с Катерина, в момента минават покрай Политехническия музей.
— По дяволите! Кой ли може да е?
— Нали ти казвам: викай милицията! Оня душегубец е! Сигурна съм.
— Стига де, Глаша. Не вдигай шум.
— Викай ги, Глебушка! Ще ни изтрепе тоя!
— Тихо… Чуваш ли? Асансьорът. Той си тръгна. Ще ида да погледна през прозореца, може да видя кой ще излезе от входа.
Звукът от леките стъпки на Глафира и тежките на Богданов сякаш оживя и взе да се отдалечава от микрофона. След известно време двамата гости се появиха на улицата и почти веднага в слушалките прозвуча:
— Видя ли? Дойдоха и двамата. Така си и знаех! Добре че не отворих, нямам какво да им кажа.
— Но защо дойдоха, Глебушка? — тревожно прозвуча гласът на старата жена.
— Знам ли! Сигурно са смятали пак да ме убеждават. Затова са дошли, без да ме предупредят, за да ме сварят неподготвен. Уф! Не ме оставиха дори да си изпия кафето, гадове такива.
— Ох, не си прав, сине, не си прав — завайка се старицата. — Не са искали да те придумват, а да те убият. Нали си го знаеш, Глебушка.
— Не искам да обсъждам това. Най-малко с теб. Донеси кафето.
Боровенко отново свали слушалката и като наблюдаваше мъжете, които свърнаха към двора, ядосано удари с юмрук таблото. Какъв идиот е! Още щом в апартамента се заговори за асансьора и че неканените гости си тръгват, трябваше веднага да изскочи от колата и да отиде до входа, та щом се появят непознатите, да ги последва плътно поне през няколкото десетки метра до оставения на двора джип и да се постарае да чуе за какво си говорят. Макар и не всичко, макар и само откъслечни фрази или дори отделни думи, но трябваше да се постарае да получи поне приблизителна представа кои са тези хора и защо бяха дошли при Богданов. А той не се сети. В края на краищата той е технолог в хранителната промишленост, а не разузнавач или оперативен работник, мозъкът му е устроен по различен начин. Захванал се е с работа, дето не е негова, затова нищо не се получава. Допуска грешка след грешка. Ако сподели това с жена си, тя пак ще започне да му се кара, както вчера. Не, по-добре да си премълчи.