— Е, какво става там? — нетърпеливо попита Лиза. — Той не ги ли пусна да влязат?
— Не. Но знае кои са и защо бяха дошли. Някаква тъмна история. Старата е сигурна, че тези кавказци искат да убият нашия маестро. Ти как мислиш, те имат ли връзка с историята, с която се занимаваме ние?
— Едва ли — поклати глава тя. — Нали си спомняш, когато вчера се обади жената, с която се срещна в ресторанта, той й се скара, че му е позвънила вкъщи. Следователно крие връзката си с нея от старицата. А за връзката с тези типове бабата е осведомена. Значи, това са различни неща.
На Слава му поолекна. Щом Лиза е сигурна, че двамата солидни кавказци по никакъв начин не са свързани със загиналия журналист и неговите изгубени материали, тя няма да му натяква, че е бил несъобразителен и муден.
В дванайсет без две минути покрай тях бавно мина колата на Катерина Славчикова. И сега нямаше място до тротоара пред входа, така че нейният тъмносин опел спря далече, в самото начало на Сретенския булевард, до площад „Тургенев“. Оттам Екатерина Сергеевна и Василий дойдоха пеша, като си разменяха кратки реплики.
— Просто да се чудиш как хората до такава степен нямат вкус — с нескрит сарказъм каза Лиза, като гледаше приближаващите Катерина и Василий. — Няма ли кой да й каже, че не бива да се облича така?
Слава не можа да разбере какво има предвид жена му. Да, Катерина Славчикова изглеждаше малко странно с късото яке и дългата широка пола, още повече че якето беше седефено-синкаво, а полата — пъстра, златисто-бежово-кафява, но на него му се стори, че писателката е облечена не толкова безвкусно, колкото неподходящо за фигурата й. Право скроеното, почти квадратно яке не подчертаваше талията й и стигаше точно до мястото, където започваха бедрата, а спускащата се под него широка пола образуваше нещо като правоъгълник. Всичко заедно приличаше на поставени едно върху друго детски кубчета, над които старателно е закрепена топчица — много късо подстригана глава с кръгло лице. С една дума, видът й, направо казано, не бе особено женствен, но нали Катерина не е виновна, че има такава фигура. А трябва да се вземат предвид и трите раждания. А цветовата гама — какво пък, тя е напълно приемлива, малко странна наистина, но не дразни окото.
— Не ставай злобна — кротко възрази той, като се извърна към жена си, — тя се облича като всички, но не всички имат фигура като твоята.
— Каквато и да е фигурата й, не може да облича право късо яке с права дълга пола — безапелационно заяви Лиза. — Какво, да не би да няма очи? Че и тая походка! Поне да не носеше обувки с токчета, щом не може да ходи с тях.
Слава сметна, че е най-добре да премълчи. Когато жена му не бе в настроение, нейните критични забележки бяха не само остри, но и обидни, а понякога и несправедливи, той прекрасно го разбираше. За сметка на това, тя очевидно нямаше претенции към външния вид на младия съавтор — неговите омачкани дънки и подаващата се изпод коженото яке дебела карирана риза напълно задоволяваха вкуса на Лиза.
Боровенко натисна копчето и свали стъклото, но не чу почти нищо разбираемо, само видя как мърдат устните на събеседниците. В момента, когато те минаваха покрай колата, във вялия им диалог настъпи пауза. Защо ли във филмите и криминалните романи героите винаги успяват да подслушат дори една дума, но пък ключова, която хвърля светлина за разкриването на страшна тайна? А те, Слава и Лиза, подслушват, подслушват, вече трето денонощие, а каква полза от това? Къде са съдбовните признания и неочакваните откровения? Няма ги. Само някакви наблюдения, събирани троха по троха и подреждани от неуверена и непрофесионална ръка в една доста колеблива и съмнителна мозайка.
— Дай слушалките на мен — каза Лиза, — аз ще послушам, а ти си почини. Ако искаш, иди да хапнеш нещо, сигурно си гладен.
Той с удоволствие свали слушалките от главата си, подаде ги на жена си и слезе от колата. Бавно се разходи до метрото, помисли дали да не прекоси площада, на чиято отсрещна страна се намираше „Макдоналдс“, после реши да не се бави много и си купи отвратителен наглед и на вкус хотдог от най-близкия павилион, прокара го с чаша хладък чай и се върна при колата. Не му се влизаше вътре, би предпочел още да походи, да се разтъпче хубаво, да подиша чист въздух.
— Ще запаля една цигара, а? — попита той, наведен до отворения прозорец.
Лиза мълчаливо кимна. По нейното съсредоточено лице Слава разбра, че тя внимателно слуша нещо. Вероятно в разговора на съавторите става нещо интересно. Нима?… Ех, дано поне днес им провърви! Та нали още от сутринта той имаше предчувствие, че именно днес пъзелът ще се подреди и нещата ще приключат.