— Ами къде да си водя приятели? Аз живея с родителите си в комунално жилище. Баща ми е един… Откачен. Ако ме види с мъж, може да ме убие. И майка ми е същата. Ненормалници такива.
— Май не бива да говорите така за родителите си? — каза Настя, впрочем без никаква нравоучителност.
Интересно момиче е тази Ниночка: мисли как да спазва приличието, когато говори за покойната, която всъщност й е съвсем чужда жена, а изобщо не подбира изразите, когато говори за собствените си родители.
— Мен, Ниночка, не ме интересуват вашите кавалери, интересуват ме ключовете от апартамента на Елена. Приблизително с каква периодичност ги вземахте?
— А?
Настръхналите иглички на таралежа изчезнаха, отстъпиха място на нов стадий на недоумение. Очевидно Настя беше формулирала въпроса си твърде сложно. Да, тази млада нимфа не е ставала за приятелка на Елена Шчоткина-Сафронова.
— Колко често ги вземахте? Веднъж месечно, веднъж седмично?
— Защо?
Ето на, пак. Ама защо така се страхува от всичко? Някак наплашена изглежда. Макар че когато Настя успее да пробие стената на напрежението й, речта й се лее, кажи-речи, като река. Ето, като разказваше за това как Елена не се грижела за себе си, пееше като славейче.
— Ниночка, повтарям, интересува ме не вашият личен живот, интересуват ме ключовете.
— Че какво за ключовете?
Господи, как защъкаха очите й… Нима именно тук се намира въпросното „топло“, което Настя безуспешно се бе опитвала да търси в приказките на масажистки и козметични?
— С ключовете всичко е наред — спокойно каза Настя. — Във вашето семейство например колко комплекта ключове имате?
— Достатъчно.
— Това много ли е или малко? — усмихна се Настя.
— Пет — поясни Нина, без да сдържи усмивката си в отговор на нейната.
— Имате вие, баща ви, майка ви… Кой още?
— Брат ми, той живее отделно. И едни резервни, стоят у съседите за всеки случай.
— Вие можете ли да различите например вашите ключове от тези на майка ви?
— Разбира се.
— По какво? Ключът си е ключ. Как ги различавате?
— Връзките са различни. Ключодържателите са различни. Във връзката на мама има и ключ от пощенската кутия. А резервните изобщо не са на халка, а на синя панделка. Не разбирам защо ме питате.
— Ами много просто, Ниночка. Ето, Елена ви е давала ключове. Искам да знам всеки път ли бяха едни и същи? Или не сте обръщали внимание?
— А, за това ли питате…
Тук тя би трябвало поне за момент да се поотпусне, а тя още повече се напрегна. Ама какво става, а? Някъде тук, в тази тема за ключовете, е забит голям ръждив пирон, който пречи на момичето Нина Клевцова да спи спокойно.
— Да, именно за това — твърдо изрече Настя. — Опишете ми ключовете, които ви даваше Елена.
— Ами общо взето… Добре де, и без това Егор Виталевич сигурно ще ме уволни… С една дума, отначало Ленка ми даде ключовете и каза да не й ги връщам. Това беше още през зимата. Каза, че през нейната смяна, когато тя е на работа, мога да използвам апартамента, но непременно да я предупреждавам, когато отивам там. Още тогава се учудих, че тя ми дава ключовете за постоянно, а тя рече, че се случват всякакви ситуации, понякога всичко се подрежда неочаквано, така че защо всеки път да идвам при нея в салона за ключовете. Изобщо, даде ми ги и каза, че мога да ходя там, когато ми е нужно. Само непременно да я предупреждавам. Така че ключовете през цялото време бяха едни и същи.
— А после? Загубихте ли ги? — подсказа й Настя. — Или ви ги откраднаха?
Тя подсказа това по интуиция, без да е сигурна, че догадката й е правилна. Но се оказа, че е улучила десетката.
— Не знам — прошепна момичето. — Отначало мислех, че съм ги загубила. Веднага казах на Ленка.
— И тя как реагира? Скара ли ви се? Беше ли недоволна?
— Ами май че не. Сви рамене, сиреч, на всекиго се случва.
— Кога стана това?
— Скоро беше. Преди около три седмици.
— Ясно. Оттогава насам не сте се срещали с кавалерите си, така ли? Или сте взели ключове от някого?
— Не, не съм вземала. Трябваха ми веднъж, една такава ситуация… Но не посмях да помоля Ленка. Беше ми неудобно. Едните ключове загубих, ами ако изчезнат и другите… С една дума, не я помолих.
— Спомнете си, Нина, при какви обстоятелства изгубихте ключовете?
— Ами знам ли и аз? Бяха си налице, бяха си, а после исках… е, изобщо отидохме, бръкнах в чантата си вече пред вратата, а тях ги няма.
— А това „бяха си, бяха“ кога се случи за последен път? Нина, трябва да знам точно в кой момент ключовете още са били у вас, а в кой вече ги е нямало. Кога ходихте до апартамента на Елена?