— Ами… струва ми се, на пети или на шести.
— А по-точно?
— Ще погледна графика, може ли?
Тя така плахо я погледна, че Настя, въпреки сериозността на ситуацията, я досмеша. Горкото подплашено птиче. Тя вече знае, че убиецът е отключил и заключил апартамента на Елена със същите ключове, и тъй като и през ум не й минава да подозира самия Сафронов в убийството на съпругата му, сега до смърт се страхува от гнева на шефа: че как, изгубила е ключовете, а може изобщо да не ги е изгубила, а сама да ги е дала на бъдещия убиец — за пари или за нещо друго. Ще я уволни, като нищо ще я уволни още щом научи къде се е дянал третият комплект ключове.
Нина запрелиства работния график за предварително записване на посетителите, ръцете й трепереха и тя постоянно пропускаше търсената страница. Най-сетне намери каквото търсеше и прокара тънкото си пръстче по редовете.
— Ето, беше в деня, когато едни клиенти не дойдоха в сауната. Бяха се записали за осем часа вечерта, а в седем и половина се обадиха и казаха, че няма да дойдат. Никой друг нямаше клиенти, само фризьорката боядисваше една лелка, затова си тръгнах по-рано. На шести октомври, в понеделник.
— Значи, на шести октомври ключовете със сигурност си бяха на мястото?
— Със сигурност.
— А после кога ги видяхте?
— Ау, ами не помня точно, отварям си чантата — уж виждам, че са там, но не съм обръщала специално внимание. Понякога ги виждах, понякога — не. И вече когато трябваше да отключа вратата, разбрах, че ги няма.
Да, няма голяма полза от нея, жалко, че го няма наблизо Миша Доценко, с него тя щеше да си спомни с точност до минутата кога ключовете още са били в чантата й и кога вече ги е нямало.
— Добре. Сега ми кажете точната дата, когато отидохте до апартамента на Елена и открихте, че ключовете липсват.
— През следващата седмица. Беше точно при смяната на Ленка, а аз почивах. Ето — отново прелисти графика тя, — да речем, на петнайсети или шестнайсети.
— Е, на петнайсети или на шестнайсети? — Настя започна да губи търпение от тази наивна приблизителност.
— Сега… — Нина се замисли, като толкова по детински мърдаше устни, че беше невъзможно да й се сърди човек. — Беше първият от двата почивни, ние работим два дни, а два дни почиваме, та исках… с една дума, смятахме да останем два дни в апартамента на Ленка, накупихме продукти, какво ли не, отидохме… Значи е било на петнайсети.
— И кога казахте на Елена, че сте загубили ключовете?
— Ами веднага!
— А по-точно?
— Ами… първо постояхме пред вратата, помислихме, после изтръскахме цялата чанта, после той започна да се ядосва, че нали, накарала съм го да се охарчи, да накупи пет торби ядене и пиене, а сега — вън. Изобщо, скарахме се, той си взе торбите и си тръгна. Каза, че щял да намери с кого да си прекара времето приятно. А аз дойдох в салона.
— Защо е трябвало да идвате? Можели сте да се обадите по телефона — каза Настя.
— А, дума да не става, Ленка дори нямаше да ми отговори.
— Я, че защо?
— О, тя по тоя въпрос беше много строга — просто до невъзможност! Не допускаше никакви лични разговори в работно време. Отначало аз не знаех това, веднъж-дваж й звъннах по време на нейната смяна, просто да си побъбрим, да я питам как е, а тя веднага: „Обади ми се довечера вкъщи“. И — тряс слушалката! Аз дори се обидих. А тя ми обясни, че това е неприлично: в салона чакат клиенти, а администраторката си бъбри по телефона за лични работи. Освен това е много лошо, когато клиент не може да ни набере. Два пъти ще му даде „заето“, а на третия той ще звънне в друг салон. Не знам, може и да е права — добави Нина с въздишка, — при нейните смени винаги повече хора се записваха по телефона, отколкото при моите. Тя изобщо не мръдваше от бюрото, само до тоалетната, при това винаги молеше охранителя да вдига слушалката, ако някой се обади, и да помоли да почакат минутка. С една дума, ако бях й се обадила по телефона, нямаше и да ме изслуша. Затова дойдох.
Ясно. Следователно липсата на лични обаждания в салона не е била поради недостиг на познати, а поради строгите разбирания на Елена за служебната дисциплина. Поне някаква яснота, макар че каква ли полза от нея…
— Нина, а защо Елена продължаваше да работи? Омъжила се е сполучливо, не се е нуждаела от пари. Пък е имала право и на отпуск по майчинство.
— Не знам. Попитах я веднъж, а тя ме погледна така, сякаш съм пълна глупачка. Дори ми стана неприятно.
— Тоест, не каза абсолютно нищо, така ли? — уточни Настя. — Или все пак обясни нещо?
— Ами… каза, че Егор Виталевич търси човек за нейното място и тя ще си доработи до началото на декември. Нищо повече. И това ми било обяснение!