При по-внимателното разглеждане на рафтовете с касети Настя забеляза две, които се различаваха от другите: „Каланетика“ и „Стройна фигура“. Това вече е по-близо до маратонките и анцуга, тоест или до неизвестна за чуждите хора страна на живота на Елена, или до онази, втората жена, която е живяла тук. Настя извади двете касети, за да прочете анотациите, и от картонените кутии изпаднаха два плика.
Тутакси до нея изникна Герасимчук, точно както го бе определила преди малко — като ястреб.
— Не пипайте! Аз ще се занимая. Поемните лица, ако обичате, елате по-близо.
Настя мълчаливо и послушно направи крачка встрани. Следователят клекна и внимателно, с два пръста взе единия плик. Не беше запечатан. И никакви надписи, обикновен бял плик. От плика Артьом Андреевич извади пет листа плътна хартия, на всеки от които с дебел черен флумастер беше написано:
Така ми се пада.
Във втория плик намери абсолютно същите листове, отново пет, но надписът беше друг:
Заслужавам това.
Тази вечер Глафира Митрофановна не чакаше гости, Глебушка замина за някакво тържество, май каза, че издателството празнува своята десетгодишнина, и щеше да се върне към девет часа, не по-рано. Не й заръча да готви вечеря, каза, че там ще има коктейл и няма да се прибере гладен. Старата Глафира се почуди дали да не се прибере вкъщи: апартаментът беше разтребен, Глебушка нямаше да вечеря, продуктите за утре бяха купени, какво да прави тук? Вярно, по телевизията в осем часа трябваше да започне един филм, който тя на младини страшно много обичаше, особено й харесваше артистът Столяров, а вкъщи телевизорът беше един мижав, стар, на него почти нищо нямаше да види. И като поразмисли малко, Глафира Митрофановна реши да остане. Че какво? Ще изгледа филма, ще си припомни младостта, а когато си дойде Глебушка, ще му направи чай. Колкото и да е сит, той никога не отказва хубав чай, особено ако е с любимите му кифлички с крем.
След като взе решението, тя се настани в салона с камината, както открай време бе свикнала да нарича двайсетметровата стая с облицована с кахлени плочки камина. Тук се намираше най-големият телевизор, защото Глебушка обичаше в студено време да гледа филми, седнал във фотьойла край запалената камина. Иначе имаше телевизор и в кабинета, и в трапезарията, дори в кухнята, но те бяха по-малки, по-обикновени, а тук екранът беше огромен, можеш да видиш и най-дребните подробности.
Глафира се наслаждаваше на филма, а същевременно си спомняше как го бе гледала за пръв път в киното и как после го бе разказвала разпалено на господарката си — Земфира Елхановна, покойната Зема, майката на Глебушка, а тя се усмихваше кротко, кимаше и обеща през следващия почивен ден непременно да пусне Глаша на кино, та тя още веднъж да го гледа. Майчицеее, колко отдавна беше това! Не само Зема беше жива, ами и мъжът й, професор Богданов, а пък Глаша беше само на седемнайсет-осемнайсет години, а сега вече е на осемдесет и три…
Артистът Столяров тъкмо беше победил всички злодеи и интриганти и вече трябваше да притисне до гърдите си своята любима, когато се прибра Глебушка. Отвори със своя ключ, не позвъни, сигурно мислеше, че домашната помощница отдавна си е отишла. Ама види се, не се прибра сам, много шумно стана в антрето.
— Глаша, ти още не си тръгнала? Е, много хубаво! Хайде, направи ни чай с каквото там имаме.
Глафира скочи, натисна копчето на дистанционното, изключи телевизора, изтича в антрето. До Глебушка стояха Катерина и Васенка. Ама те какво така? Днес е вторник, не е техният ден. Май се е случило нещо.
— Сега ще сервирам — засуети се тя. — Глебушка, в трапезарията или в стаята с камината ще седнете?