— Глафира Митрофановна, хайде по-простичко — каза Катерина. Тя изглеждаше уморена и някак измъчена, така че на Глафира, въпреки вечната й неприязън към нея, дори й дожаля. — Отбихме се само за петнайсет минути, ще пийнем само чаец и ще си тръгваме.
— Че защо само за петнайсет? — учуди се старицата. — Поседете, пийте чай, имам кифлички с крем, пресни са. Там, на оня ваш коктейл, сигурно не са ви нахранили както трябва, гладни сте. Че то може и да сготвя нещо на бърза ръка, а, Глебушка?
— Няма нужда, Глаша — недоволно се намръщи Богданов. — Дай ни чай и нищо повече.
— Че какво, Глеб Борисович, след такива преживявания няма да е зле и да хапнем — весело заяви Василий. — Бабо Глаша, имате ли нещо по-съществено от кифличките?
— Какви такива преживявания? — напрегна се Глафира.
Ох, знаеше си тя, нещо лошо се е случило! Не току-така довтасаха и тримата.
— Всичко е наред, Глаша, не го слушай, Василий се пошегува — опита се да го спре Глеб Борисович, но Васенка не беше човек, на когото можеш да запушиш устата.
— Представяте ли си, бабо Глаша, докато празнувахме в клуба и поздравявахме нашето родно издателство, някой счупил две стъкла на колата на нашия маестро.
— Майчице! — ахна Глафира Митрофановна. — Откраднали ли са нещо?
— Ами не, нямаше нищо за крадене. Но как да кара човек в такъв студ без стъкла? Генадий закара колата в сервиз, да й сложат стъкла, а нашата великодушна Кет любезно се съгласи да докара Глеб Борисович, а покрай него и мен, нали съм пешеходец.
— Господи, ама как може — замърмори Глафира. — Как така са счупили стъклата? Къде е гледал тоя ваш Генка?
— Генадий помоли да го освободя — поясни Глеб Борисович, — дъщеря му скоро има рожден ден, та поиска разрешение да остави колата на паркинга и да отиде до магазина за подарък. Върнал се — двете стъкла счупени. Кой го е направил — неизвестно, никой нищо не е видял.
— Ами милиция, извикахте ли милиция?
— Моля ти се, Глаша, каква милиция? — недоволно поклати глава Глеб Борисович. — Каква полза от милицията? Какво може тя? Само напразно да си губим времето. Е, какво става с чая? Защо не го носиш?
— А, за това не сте прав, Глеб Борисович — намеси се Василий. — Аз и тогава ви казах, и сега повтарям: трябваше да повикаме милиция. Колата ви е застрахована, трябва да ви възстановят щетите, но за това е нужен документ от милицията. А така ще слагате стъкла за своя сметка.
— Вече ти обясних, Василий: не мога да понасям милицията, там всички са тъпи и нагли рушветчии, а ако не са рушветчии, са алкохолици, нямам ни най-малко желание за вземане-даване с тях. По-добре да платя със свои пари, но пък ще си спестя времето и нервите.
Глеб Борисович започваше да кипва, и то толкова явно, че Глаша сметна за най-добре да се махне по-бързо от стаята с камината, разшета се из кухнята, направи чай и наряза хляб за сандвичи — да нахрани ненагледния Васечка. Ето, уж е съвсем млад, може би дори глупав, но правилно каза: трябвало е да извикат милиция, милицията да се оправя. Глафира Митрофановна беше дълбоко убедена, че милиция трябва да се вика изобщо по какъвто и да било повод, тя затова е милиция — хората да не се притесняват и тревожат. Виж обаче Глебушка не обича милицията. Но не е прав. И за супата трябваше да извикат, а пък когато са ти строшили стъклата на колата — още повече. За какво тогава я е застраховал, като няма да използва това?
Тя мълчаливо сервира чая, сандвичите и кифличките и застана встрани, искаше да послуша какво си говорят. И нека Глебушка да смята, че строшените стъкла са нищо работа, сърцето й подсказва, че това не е било случайно. Хем и оная супа…
— Слушайте, Глеб Борисович, а не ви ли е хрумвало, че това е било акт на възмездие от страна на поборници за чистотата на голямата литература? — попита Василий, като същевременно усилено работеше с челюсти, дъвчейки сандвич със сурово пушен колбас. — Обърнахте ли внимание, че на нашия сайт се появиха някакви личности, които ви упрекват, че сте предали голямата литература и сте се включили в бизнес проект, за да се нагушите с повечко пари?
— За пръв път чувам — презрително отговори Богданов. — Нямам компютър, прекрасно знаеш, нямам и пагубния навик да кисна с часове в интернет.
— Ами вие, безмълвна Катарина? Днес нещо си мълчите, къде е обичайната ви разговорливост? Вие влизате ли в сайта?
— Да — кратко отговори тя.
— Е, и какво мислите за моето предположение?
— Мисля, че е пълна измишльотина.
— О! Не бях и очаквал никаква друга оценка на резултатите от моя умствен труд. Всичко, което казвам аз, вие наричате измишльотини. Понякога, за разнообразие, ги наричате пълни измишльотини или пък идиотщини. Наистина ли сте сигурна, че сте най-умната и знаете всичко най-добре от всички?